Брайан Хейг - Тайно разрешение

Мороу беше направила дълъг подробен опис на събитията, който много напомняше за карирания костюм на Марти от предишния ден. Беше произвела компютърна таблица на двайсет страници, изградена от малки цветни квадратчета за всеки от хората на Санчес. Изумително произведение. Можеше да проследиш всичките им действия в продължение на четири денонощия. Саркастично промърморих, че от таблицата не се вижда кога са пускали вода зад някое дърво, а Мороу ме изгледа адски сериозно и каза, че тази информация е включена в едно от приложенията, но тя веднага може да я добави към основната таблица, ако намеря за необходимо. Не разбрах дали се шегува, или не.

Когато свършихме, Делбърт и Мороу станаха да си ходят. После Мороу изведнъж се спря на вратата и ме попита дали може да говори с мен. Насаме, настоя. Кимнах и тя затвори вратата, преди да се върне на мястото си.

Изглеждаше дълбоко притеснена. Помълча, после каза:

— Вече не съм сигурна в решението си.

— За кое?

— Трудно е да се обясни. По-скоро е предчувствие.

— Предчувствие за какво? — попитах пак.

— Вече не мисля, че са невинни.

Поклатих глава и се прокашлях.

— Шегуваш ли се?

Тя сериозно ме изгледа в очите.

— Не. Докато работех с тях, за да направим тази таблица, останах с впечатлението, че всичко е някак си прекалено подредено. Разбираш ли за какво говоря?

— Не съм бил там — отвърнах с най-вбесяващия си двусмислен тон.

Тя се изправи и закрачи насам-натам из кабинета ми.

— Виж, аз си изкарвам хляба от виновни клиенти. Понякога просто имаш предчувствие. И сега го имам.

— А къде беше това предчувствие миналата седмица?

— Не знам. Но си промених решението.

Беше хванала един молив и пак го държеше до устните си. Продължавах да смятам, че това е адски секси.

— Виж, Мороу, имаме два дни да приключим с всичко. Ти видя спътниковите снимки. Чу записите от радиопредаванията.

— Знам — каза тя, без да спира да се върти пред бюрото ми като патица на стрелбище в лунапарка.

— И как ги обясняваш тогава, по дяволите?

— Не мога да ги обясня — отвърна тя. — Просто така го чувствам. И деветимата бяха в състояние идеално да възстановят всички събития от онези четири дни.

— Естествено — казах. — Не само са преживели всичко заедно, а са разполагали и с достатъчно време да го обсъдят. Можеш да се ядосваш на онзи шишкав надзирател от ВВС, който им е позволил да го направят, но това не ги прави виновни.

— Невъзможно е девет души да си спомнят нещо с такава координация, каквато видях през последните два дни. Все едно са се упражнявали да разказват. Като театрални актьори. Нито веднъж не се скараха. Нямаше никакви противоречия.

Гледах я невярващо. Тя спря да крачи напред-назад.

— А вече има и необорим аргумент.

— Какъв?

— Всички знаят точно колко сигнални ракети са изстреляни. И преди, и след като са ги забелязали. Не виждаш ли какво е станало? Дори след като нареди на онзи майор да ги държи разделени, някак си са успели да се съберат и да сверят версиите си. Не успях да открия нито една точка, по която да си противоречат.

В това имаше известна ирония. Аз бях подозирал Санчес и хората му в лъжа, защото разказите им силно се различаваха в подробностите, а сега Мороу ги смяташе за абсолютно виновни, защото версиите им бяха невероятно идентични.

И точно тогава се сетих. Третърн. Този хитър, манипулативен негодник. Именно Мороу беше шпионинът. Беше я накарал да дойде с това решение в последната минута само за да провери дали ще спазя фаустовската ни уговорка.

Е, поне знаех как да се справя с това.

— Виж, Мороу, нищо не можеш да направиш — обясних. — Просто вече е твърде късно.

Тя се завъртя и ме фиксира с очи.

— Никога не е късно, докато не е подписан докладът.

Положих огромни усилия да не се засмея. Беше очарователна в ролята на мошеничка, но вече й бях научил номерата.

— И как ще го обясниш? — попитах подигравателно. — Ще настояваш за военен съд на основата на шестото си чувство? Или ще се опиташ да обясниш, че свидетелите са били прекалено надеждни, за да са истински?

— Ще гласувам така, както ми диктува съвестта. Имам още два дни да взема решение и няма да позволя да ме насилваш.

— Ей, само се опитвам да те предпазя да не се изложиш. Двамата с Делбърт вярваме, че са невинни. Аз съм напълно убеден в това. Дори смятам, че са герои. Всички трябва да бъдат наградени с медали за това, което са направили.

Тя се вторачи в лицето ми вероятно за да види дали говоря искрено. Отвърнах й с поглед, който изразяваше горещо убеждение — същия използвам пред военния съд, когато защитавам някой адски виновен клиент. Понякога действително върши работа. Понякога не.