Брайан Хейг - Тайно разрешение

От друга страна, беше невероятна глупост. Операция „Феникс“ очевидно беше довела до унищожителен скандал и аз просто не можех да повярвам, че същите хора са повторили грешката си. Все едно автомобилната компания „Форд“ да се опита отново да изкара на пазара злополучния модел „Едсъл“.

Освен това сега не бяхме във война. Поне официално. Нямаше комунистически групи, в които да се прониква, нито пък избити заподозрени. Това беше полицейска акция на НАТО, или както там наричаха глупавия опит сърбите да бъдат убедени в нещо чрез бомбардировки. Беше много просто.

Но не трябваше да забравям и за убийството на Джеръми Бърковиц. Може би Третърн беше казал на генерал Мърфи да го „премахне с разрешение“. Звучеше странно наистина, но всички събития в последно време бяха странни. Така че защо не? Третърн ми изглеждаше точно като човек, способен хладнокръвно да заповяда убийството на някого. В очите му нямаше признаци на живот или морални устои. Освен това, ако помагате за прикриването на убийство, вече нарушавате някои много сериозни закони. Още няколко престъпления нямаше да натежат чак толкова.

Реших, че трябва да се пораздвижа. Цяла сутрин бях чертал новия си план и беше дошло времето да го приведа в действие. Както казват ловците, трябваше да подплаша дивеча.

Излязох от офиса и отидох до сградата на АНС. Пазачите ме въведоха в светая светих, натиснах звънеца, вдигнах глава и се изплезих на камерата в ъгъла. Понякога се чудя как изобщо съм стигнал до майор.

След секунда вратата избръмча и аз я бутнах навътре. Мис Смит ме очакваше. Срамежливо й се усмихнах и тя отвърна с невероятната си пластмасова усмивка, която сигурно беше научила в някой скъп колеж в североизточните щати. Приличаше ми на хилядите мажоретки, които бях харесвал.

— Как си днес? — попитах.

— Чудесно.

— Хубаво. Надявам се да не ти създавам неудобства, но пак трябва да говоря с мистър Джоунс.

— Насам — каза тя.

Последвах я по коридора през сградата до стълбището в дъното, като се наслаждавах на походката й. Когато тръгнахме надолу, забелязах, че корените на косата й са кафяви, а не руси. Колкото повече научавах за тази жена, толкова по-неистинска ми изглеждаше.

Пак стигнахме до заседателната зала в дъното и дългите пръсти на мис Смит с перфектния им маникюр елегантно плъзнаха малката й пластмасова карта през ключалката, преди да отвори вратата. В помещението имаше петима мъже, седнали на масата, а в единия край беше Джак Третърн. С изключение на Третърн, всички присъстващи, изглежда, бяха компютърни маниаци. Виждаха се доста очила с дебели стъкла, химикалки в джобчето и бели ризи с къси ръкави. Без съмнение, всички бяха служители на АНС. Притежаваха някакъв особен чар.

Третърн пак беше облякъл жилетката си за лов на патици. Изобщо не се връзваше с обстановката, като жокей на конференция на програмисти. Вдигна поглед и всички замълчаха. Ако бях възпитан човек, сега трябваше да кажа нещо като: „Извинете. Очевидно ви прекъсвам, така че по-добре да си тръгна и да изчакам вие да ми се обадите в по-удобен момент.“

Вместо това не казах нищо и останах неподвижен като пън. Мраморните очи на Третърн ме изучаваха, но нямах представа за какво мисли. После огледа масата и каза:

— Моля ви да ни извините за няколко минути. Майор Дръмънд работи по особено важен проект и трябва да поговоря с него. Насаме.

Компютърните маниаци станаха и се изнизаха от стаята. Останахме само тримата и мис Смит затвори вратата.

— Здрасти — казах.

Той не изгуби време в любезности.

— Какво искаш?

— Ще ти отнема само няколко минути. Подготвям нашия доклад и ми трябват отговори на няколко въпроса. Нали нямаш нищо против?

Тръшнах се на един стол, преди да отговори. После погледнах през рамо.

— Мис Смит, ще може ли да те помоля да изтичаш за едно кафе? Три захарчета и съвсем малко сметана.

Красивото лице на мис Смит се изкриви.

— Не, няма да може. Работата ми не е да тичам за кафе. Усмихнах се.

— Извинявай. Мислех, че си административна помощничка на мистър Джоунс.

Видях как той яростно й кимаше да ми донесе каквото искам. Мис Смит се нацупи за две-три секунди, завъртя се и излезе.

— Ей, какво отношение — отбелязах. — Как се оправяш с нея?

Джоунс ме гледаше много студено. Очите му приличаха на камерата в ъгъла на тавана.

— Чудесно — увери ме той. — Тук не сме в армията, Дръмънд. Сами си носим кафето. Та какво искаш?

— Спомняш ли си как вчера гледахме едни филми и ти ни чете записи от едни радиопредавания?