Брайан Хейг - Тайно разрешение

Четях документите и чувах как крокодилите лакомо тракат с челюсти в очакване на плячката.

Прочетох всичко и предадох материалите на Делбърт. Той също ги прочете и ги предаде на Мороу. Превръщахме се в добре смазана машина. Истински адвокатски конвейер. Когато най-сетне кацнахме във военновъздушна база в Тузла, на седалката до капитан Мороу беше натрупана прегледна купчина от документи, а тримата най-блестящи юристи в армията хъркаха шумно.

Този път на летището наистина ни чакаше служебна кола. Всъщност имаше цели два джипа — но единият беше вече изпълнен от огромен бригаден генерал, издокаран в бойна униформа, с гиздава мъничка зелена барета, завинтена на темето.

Беше висок около 195 см и всеки американски военен го познаваше по лице. Беше член на отбора на всички времена по американски футбол във военната академия „Уест Пойнт“, отличник на випуска, удостоен със стипендия „Роудс“ и най-младият бригаден генерал в историята на САЩ. Страшно много фактори за самочувствието на един-единствен човек, ако питате мен. Беше изумително, че е в състояние да се гледа в огледалото, без да припадне. За сравнение най-големият успех в собствения ми живот беше, че веднъж ме избраха за касиер в трети клас. За съжаление дори това не продължи дълго, защото директорът ме разжалва веднага щом научи, че имам тройка по математика. Второто не го казвам на много хора. Оставям ги с погрешното впечатление, че достойно съм изкарал целия си мандат.

Човекът в джипа нямаше нужда да заблуждава никого за нищо. Казваше се Чарлс Мърфи, по прякор Чък, и на всеки няколко години списание „Таим“, „Лайф“ или „Нюзуик“ публикуваше чудесна статия за него, за да може целият американски народ да следи кариерата на най-впечатляващото момче-чудо в родната армия.

Точно в този момент обаче лицето му беше помрачено от безпокойство. Или, както би казала майка ми, той се „цупеше“. Винаги съм харесвал тази дума. Звучи далеч по-добре от „мръщя се“. Когато някой се цупи, сякаш води много по-дълбока вътрешна борба.

Така или иначе, всички знаеха причината — екип „Алфа“ в ареста беше под негово командване и прочутата му кариера беше на път да отиде по дяволите.

Беше очевидно, че се радва да ме види почти колкото би се зарадвал на уролог с дебели мазолести пръсти, но и двамата не можехме да направим нищо по въпроса. Приближих и отдадох чест по същия енергичен начин, по който бях поздравил началника му генерал Партридж преди няма и дванайсет часа във Форт Браг.

— Майор Дръмънд, сър — представих се.

Той взе, че отвърна на поздрава:

— Добре дошъл в Босна, Дръмънд. Колко адвокати водиш?

— Общо сме трима, сър.

— Трима? Само толкова?

— Но и тримата сме тежка категория — обявих с най-самоуверената си усмивка.

— Хубаво. Оставете багажа в другия джип и елате с мен.

След трийсет секунди вече излизахме от летището. Покарахме около километър и половина покрай редица от големи палатки, построени на бетонна основа, големи метални контейнери и няколко сглобяеми дървени постройки. Военновъздушната база в Тузла беше тилов и оперативен център на мисията в Босна и когато ситуацията в Косово се влоши, военните решиха, че могат да я използват и за тази операция. А ако има нещо, което армията умее да прави, то е да създава големи, просторни, импровизирани градове на места, където преди не е имало нищо. Тузла беше сериозно доказателство за това. Базата беше построена като по конец, с дълги прави улици и без намек за хаоса, с който се отличават истинските градове. Наоколо се виждаха множество войници и пилоти, които тичаха насам-натам, почиваха си или се занимаваха с различни дребни задачи, и много от тях спряха да ни позяпат, докато се изнижем. Може би си внушавах, но останах с чувството, че са ни очаквали. Останах и с някакво друго чувство, защото погледите им някак си не бяха изпълнени с топлота и доброжелателност.

Най-сетне пристигнахме пред дървена постройка на два етажа с няколко знамена отпред — знак, че се използва за щаб. Джиповете спряха и всички наскачахме, а после влязохме вътре, където множество войници истерично сновяха по коридорите, закачаха разни неща по географските карти на стените, говореха по телефоните и изобщо всячески се правеха на заети, защото генералът беше дошъл и само идиот би избрал подобен момент, за да създава впечатление, че му е скучно или няма работа.

В крайна сметка попаднахме в конферентна зала в дъното на сградата, снабдена с голяма заседателна маса и елегантни столове с тапицерия от изкуствена кожа. Генерал Мърфи ни каза да седнем и ние седнахме.