Брайан Хейг - Тайно разрешение

Генерал-майорът, който командваше военната колегия, ми беше казал, че мога да разполагам с точно толкова от най-добрите военни юристи за моето разследване, колкото ми трябват. Тъй като и аз самият бях един от най-добрите военни адвокати, отлично знаех, че колкото повече от тях събереш под един покрив, толкова повече ситуацията заприличва на селски панаир. Темповете, с които се развива делото, почти винаги са обратно пропорционални на броя на адвокатите, замесени в него. Затова казах на генерала, че ми трябват само двама: един прокурор и един защитник.

Взех това решение, защото в моя случай имаше само две възможни гледни точки: на вината и на невинността. Едната очевидно беше тази на прокурора, който трябваше да събере фактите и после да убеди известен брой офицери и войници, че човекът на скамейката на обвиняемия не само е неоспоримо виновен, а и заслужава да бъде обесен на най-високото дърво наоколо. Другата беше гледната точка на защитата, според която американските закони, дори военните, по същество са процедурни: правата на обвиняемия винаги превишават по значение нуждите на обвинението. Всеки добър адвокат отделя повече внимание на точните обстоятелства, при които е заловен виновникът, и как точно обвинителите са свършили работата си, отколкото на останалите факти по делото.

Прокурорите са разглезените доведени деца на закона. Като начало те си избират по кои дела да работят: ако фактите не са в тяхна полза или забележат нарушения на правата на обвиняемия, просто пасуват. Адвокатите от защитата, от друга страна, са прокълнати за вечни времена. Назначават ги едва след като някой прокурор е решил, че има поне 99 процента шанс да докаже обвиненията. Повечето прокурори печелят всички дела. Един изключително малък брой адвокати по защитата печелят около половината — в най-добрия случай.

Лиса Мороу беше изключение от това правило. За осем години като адвокат тя беше спечелила 69 процента от делата си. Беше защитавала убийци, изнасилвачи, крадци, педофили и всякакви други злодеи, които можете да си представите. Но пък никога не беше защитавала човек, обвинен в нарушаване на Женевската конвенция. Аз също, като стана дума. Като стана дума, все още никой не го беше правил — никой, който носеше униформа.

Джеймс Делбърт беше спечелил 97 процента от делата си, а дори като се вземе предвид как законът работи в негова полза, това си беше впечатляващо. И най-добрите прокурори понякога се препъват във фактори, които не могат да контролират — свидетели, които преживяват нервна криза по време на делото или не са твърде убедителни, или пък съдебни заседатели, които действат противно на всякаква логика. Дори най-блестящите прокурори понякога губят.

До този миг не се бях срещал с нито един от двамата ми спътници. А те бяха избрани, защото бях казал на генерал Клапър, че не искам какви да е юристи. Исках прокурора и адвоката с най-добрите досиета в историята на военното право. Той ги беше избрал лично и ми беше дал копия от служебните им биографии. И трябва да призная, че прекарах много повече време да изучавам тази на Мороу, отколкото на Делбърт. В нейната папка имаше страхотна снимка, на която тя вдървено стоеше „мирно“ в униформа, и тази снимка беше единствената ми надежда, че предстоящото разследване няма да завърши по най-грозния начин. Не и с нейната външност.

Един повърхностен поглед беше достатъчен, за да си обясни човек защо толкова много съдебни заседатели и съдии се бяха поддали на чара й. Не знам дали бих я описал като „красива“, макар че със сигурност беше. Просто в очите й се четеше неимоверно дълбоко съчувствие — а вече споменах, че това не е най-популярното нещо в армията, освен ако не се излъчва от красиво женско лице. Тогава се правят изключения.

Делбърт, от друга страна, беше истински войник. Слаб, стегнат, хубавец, с права тъмна коса, без нито един непокорен кичур. Самото му лице беше с остри черти, а очите му бяха като на хищник. Можех да си представя съдебните заседатели и съдиите, които гледаха това лице и си мислеха само как да изпълнят по-добре дълга си.

Искаше ми се да поговоря с тях, но когато се возиш в товарен „С–130“, шумът от двигателите е непоносим. За разлика от гражданските самолети, снабдени със звукова изолация, военновъздушните сили спестяват пари от подобни глупости, като принуждават пътниците си да носят тапи за уши през цялото време. Доста хитро, ако питате мен, въпреки че става въпрос за същите счетоводители, които купуват чукове за триста долара и тоалетни за пет хиляди. Но, както вече казах, вътрешността на една военна машина не е важна колкото външността.