Брайан Хейг - Тайно разрешение

— Ето ги квартирните помещения за гостуващи офицери — обяви редник Родригес и посочи към една редица продълговати блокове пред нас.

— Благодаря — казах, когато спряхме на паркинга, и се протегнах да взема походната торба от задната седалка.

— Няма защо. А, и още нещо, сър. Онзи сержант Мъркър, с когото сте разговаряли, е доста неприятен, така да се каже. Ако бях на ваше място и случайно нямах истинско разрешение от генерала, бих се качил на самолета възможно най-рано.

— Благодаря, че ме докара — измърморих.

Така се работи в армията. Аз му направих дребна услуга и той ми я върна. Звучи просто, но на практика е доста сложно умение. Оставих го на паркинга, влязох в сградата, регистрирах се и намерих стаята си. След по-малко от минута бях съблечен, легнал и заспал.

След пет часа, които ми се сториха още по-малко, телефонът до леглото ми иззвъня и служителят на рецепцията ме уведоми, че служебната кола на генерал Партридж ме чака на паркинга. Взех душ и се избръснах със зашеметяваща скорост, после изрових от походната торба бойната си униформа и ботушите. Това беше единственото възможно облекло за среща с Клайв Партридж — един от най-неприятните кучи синове в институция, която и без това не беше прочута с очарователните си служители.

Пътят до специалния военен център „Джон Ф. Кенеди“ (който между другото служи и за щаб на Обединеното командване на специалните военни сили на САЩ) отне малко под трийсет минути. Шофьорът на генерал Партридж, за разлика от редник Родригес предишната вечер, не каза и дума. Реших, че се дължи на неприятното задължение да превозва някакъв нещастен майор вместо бригадния генерал, с когото беше свикнал. Служителите в щабове винаги стават много капризни в това отношение.

Един кисел майор на име Джаксън вече ме очакваше пред кабинета на генерал Партридж, за да ми каже да седна и да изчакам. Напомних му, че в седем часа трябва да излетя за Босна, а той ми напомни, че бригадните генерали имат по-висок чин от майорите. В отговор го изгледах неприязнено и реших, че генерал Партридж може би нарочно се огражда с гадняри.

След двайсет минути майор Джаксън се изправи и ме отведе до ръчно резбована дървена врата, която служеше за последна линия на отбраната пред кабинета на генерал Партридж. Вратата се отвори, аз влязох и енергично се отправих към генералското бюро. После спрях, козирувах по устав и се представих със странната фраза, употребявана за тази цел в армията:

— Майор Дръмънд се явява по служба, сър.

Генералът вдигна глава от някакви документи, кимна сдържано, мушна цигара в устата си и спокойно я запали. Дясната ми ръка остана залепена за слепоочието.

— Свали си ръката — изръмжа той и аз се подчиних.

Той всмукна гигантско количество дим и се облегна.

— Как ти се струва задачата?

— Не ми харесва, сър.

— Вече си проучил случая?

— Донякъде, сър.

— Някакви идеи на този етап?

— Нищо, което заслужава да се сподели, сър.

Той отново дръпна от цигарата толкова силно, че почти половината от нея се превърна в пепел. Имаше тънки устни, слабо лице и мършаво тяло — все черти, които внушаваха, че службата надлежно го е лишила както от мазнини, така и от способност за съчувствие.

— Дръмънд, от време на време се случва някое дело на военния съд да привлече вниманието на цялата американска общественост. Още когато бях лейтенант, в такова се превърна делото „Май Лай“, наречено на едно виетнамско село, в което лейтенант Коли и хората му бяха избили неколкостотин беззащитни цивилни. После беше делото „Тейлхук“, безнадеждно опропастено от флотата. После пък военновъздушните сили се хванаха със случая „Кели Флин“ и също се провалиха.

Генералът не можеше да не знае, че всички военни адвокати могат да изброят подробностите по тези случаи, дори насън да ги бутнеш. Очевидно му доставяше немалко удоволствие да ми ги припомня.

— Сега е твой ред, Дръмънд. Ако се издъниш, цели поколения бъдещи военни адвокати ще седят в класните стаи, ще се почесват и ще се чудят как онзи Дръмънд е успял дотолкова да оплеска нещата. Хрумвала ли ти е тази мисъл?

— Тъй вярно, господин генерал.

— Така и предполагах — каза той с неприятна усмивка. — Ако сметнеш, че няма достатъчно основания за военен съд, ще те обвинят, че потулваш мръсните ризи на армията. Ако решиш, че все пак има достатъчно основания, ще предизвикаш огромен съдебен скандал, за който ще разберат в целия свят.

Генералът спря, изгледа ме и аз открих, че не съм съвсем сигурен кое от двете би предпочел той самият. Можех да предположа, но не бях сигурен. Имаше доста непроницаема физиономия.