Брайан Хейг - Тайно разрешение

— Имаш ли представа защо те избрахме?

— Само някои бегли подозрения — признах предпазливо.

Всъщност по този хитър начин целях да намекна, че искам да чуя и неговото мнение по въпроса, нали беше участвал в избора. Моето лично мнение беше на човек, когото са хвърлили на крокодилите.

Генералът вдигна три пръста и започна да отмята.

— Първо, ти си бил офицер от пехотата и си виждал на живо как се стреля, така че може би ще имаш малко по-добра представа какво са преживели тези мъже от някой обикновен, средностатистически, надут адвокат в униформа. Второ, твоят началник ме увери, че притежаваш блестящи юридически способности и вродена независимост. И най-сетне, познавам баща ти, служил съм под негово командване и го мразех в червата, но той беше най-добрият офицер, когото съм виждал. Ако носиш дори една десета от неговите гени, има шанс и ти да ставаш за нещо.

— Много сте любезен, сър. Страшно ви благодаря. На всяка цена ще предам поздрави на баща ми, когато го видя.

— Не ми се подмазвай, Дръмънд. Не е добра идея.

— Съвсем не, сър — казах, докато наблюдавах как тънките му безкръвни устни се свиват за още едно могъщо дръпване.

— В момента съм стъпил на плаващи пясъци — продължи той. — Аз съм командир на силите за специални операции и следователно отговарям за онези мъже и онова, което са направили.

— Тъй вярно, сър.

— И когато приключиш с разследването, твоята препоръка дали случаят да стигне до военен съд ще дойде при мен. И аз ще трябва да реша как да продължим.

— Това е инструкцията за подобни случаи, сър.

— И двамата с теб знаем, че дори шепнешком да ти намекна за собственото си мнение по случая, мога да бъда обвинен в упражняване на неправомерно влияние върху процеса. А по този начин и двамата ще се озовем между чука и наковалнята.

— Това е правилното тълкование на военните закони, сър.

— Знам, Дръмънд — излая той. — И ще ти бъда адски благодарен, ако си спестиш коментарите.

— Слушам, сър.

— Така че те извиках по една-единствена причина — заяви той и посочи към миниатюрен диктофон в ъгъла на бюрото си. — Да ти задам два въпроса.

— Слушам ви, сър.

— Смяташ ли, че аз или някой друг в командната верига си е изработил предварително мнение по случая или се е опитал по някакъв начин да ти въздейства преди началото на твоето разследване?

— Отговорът и на двата въпроса е „не“, сър.

— Смяташ ли, че са ти осигурени достатъчни ресурси, за да проведеш разследването?

— Предостатъчни, сър.

— Тогава прекратявам този разговор — каза той, протегна се и спря диктофона.

Тъкмо се канех отново да вдигна дясната си ръка, когато видях как тънките му устни пак се набръчкват в неприятна усмивка.

— И така, Дръмънд, след като записахме всичко това за бъдещите поколения, дойде моментът и за истинските ми заповеди.

— Слушам ви с цялото си внимание, сър.

— Този случай е позор за армията и ще става все по-зле. Но има няколко различни вида позор. В един от тях някакви войници са направили нещо лошо и обществеността се пита какво точно им е причинил варварският ред във въоръжените сили, за да превърне такива чудесни момчета в чудовища. Има и друг вид позор, при който обвиняват армията, че крие истинските факти — той е най-неприятен, защото привлича цели ята гладни политици, които нямат търпение да ни помогнат да отсеем фактите от измислиците. А има и трети вид, при който всички смятат, че армията просто е прекалено тъпа и тромава, за да се справи с деликатната ситуация.

— Съгласен съм, сър. Като съдя по скромния си личен опит, разбира се.

Очите му безмилостно се впиха в моите.

— Този път ти ще решаваш с какъв вид позор трябва да се справим. Не бъди толкова наивен да смяташ, че има начин да спечелиш. Ясен ли съм?

Беше съвсем ясен, но пък аз наистина бях точно толкова наивен и арогантен да вярвам, че ще успея да се справя и да се отдалеча като победител на фона на финалните надписи. Никога нямаше да му го призная, но точно това си мислех. От което се вижда колко глупави могат да бъдат хората. Имам предвид него, не себе си.

— Смятам, че държа ситуацията под контрол, господин генерал — отвърнах.

— Грешиш, Дръмънд. Само си мислиш, че я държиш под контрол, но си далеч от истината.

— Моля за извинение, господин генерал, но какво искате да кажете?

Той премигна няколко пъти и веднага ми напомни за гущер, който разглежда муха и се чуди дали да не изстреля дългия си език и да обядва малко по-рано. После се усмихна, но далеч не приятелски.