Брайан Хейг - Тайно разрешение

— Към помещенията за гостуващи офицери. Знаеш ли къде са?

— Естествено.

— Добре. Карай тогава.

След няколко секунди Родригес се поизкашля и попита:

— Тук ли сте зачислен, сър?

— Не.

— Но сега ще ви зачислят ли?

— Не.

— Само минавате?

— Топло.

— Вие сте адвокат, нали? — попита той, като хвърли поглед на униформените ми знаци, според които бях член на военната колегия.

— Родригес, стана късно, а аз съм уморен. Разбирам, че ти се приказва с някого, но не съм в настроение. Просто карай, става ли?

— Разбира се, сър.

Това и направи в продължение на две минути, през които не спря да си подсвирква, после пак почна:

— Идвали ли сте преди във Форт Браг, сър?

— Да, идвал съм във Форт Браг. Ходил съм във всички военни бази, за които можеш да се сетиш. И все още не съм в настроение.

— Да, разбира се. Извинявайте.

Минаха няколко секунди.

— На мен лично ми харесва тук.

Горкият редник Родригес или страдаше от краткосрочна амнезия, или беше получил заповед от сержант Мъркър да научи всичко възможно за мен и да му докладва. Поредната особеност на сержантите от армията — когато ги обхване любопитство, стават злокобно хитри.

— И какво точно ти харесва? — попитах уморено, тъй като не исках да го кастрят по моя вина.

— Семейството ми е от Мексико. Заселихме се в Тексас, така че обичам да ми е топло. Но тук все пак има дървета и затова вали повече. Освен това много ме кефи да скачам от самолети. Чувството ви е познато, нали? Гледам, че имате крилца на пагоните.

— Бъркаш. Направих петте задължителни скока, за да завърша курса за парашутисти. Но не съм от военновъздушните сили. И мразя да скачам. Ужасно ме беше страх и нямах търпение да свърши. И никога повече няма да скоча. Никога.

— Значи сте от рейнджърите. Те рядко стават адвокати, нали?

— Хич даже не ставам за рейнджър. И този курс съм го изкарал, но през цялото време ревах и се оплаквах. Дадоха ми изпита само защото ги беше страх, че иначе ще се запиша за втори път и ще се наложи да ме изтърпят още веднъж. Мразеха ме в червата.

— Но пък имате значка на пехотинец, участвал в бойни действия — отбеляза той.

Тоя хитрец Родригес постоянно нагласяваше огледалото за обратно виждане, за да разглежда униформата ми. В цивилния живот никой не носи табелки, значки, пагони или други тъпи украшения, от които се разбира какъв си. В армията е обратно — колкото по-дълго време служиш, толкова повече униформата ти заприличва на служебна биография. Винаги съм се чудил, че ветераните изобщо могат да стоят прави под тежестта на униформата си.

— Бях в пехотата, да — признах си.

— И сте участвали в бойни действия?

— Само защото ме изпратиха, преди да измисля как да дезертирам. През цялото време се криех в най-дълбоките окопи и се молех никой да не ме забележи.

— Не искам да ви обиждам, сър, но защо сте се отказали от офицерски чин в пехотата само за да станете адвокат?

Ето ви още нещо, характерно за армията. Личните амбиции нерядко се различават драстично от това, което е важно за общото благо.

— Ами накараха ме да попълня някакъв тест и изведнъж се оказа, че коефициентът ми на интелигентност бил повече от двайсет. Негодниците веднага решиха, че съм прекалено умен за офицер от пехотата.

— Без майтап? — попита той, при това съвсем искрено, от което следват съответните изводи за офицерите от пехотата.

— Аха. Че и не беше много над двайсет, съвсем мъничко. Но пък знаеш как е в армията. Правилата са си правила.

— Значи сте ходили в училище за адвокати и така нататък?

— Аха, и така нататък. Свърши ли с въпросите?

— Не, сър, само още няколко. Защо сте тук?

— Само минавам, редник. Мислех, че вече сме се разбрали по този въпрос.

— А къде отивате след това?

— В Европа.

— В Босна, така ли?

— Точно така.

— Тогава защо сте дошли тук?

— Трябва да хвана един товарен самолет „С–130“, който излита от военновъздушна база „Поуп“ в седем сутринта, а военновъздушните бази не са точно като гражданските летища, с полети за връзка и прочие. Така че се налага да спя при вас.

Един по-искрен отговор би включил и факта, че на сутринта трябваше да се срещна с някакъв генерал на име Партридж и можех да тръгна за Босна едва когато той свърши с мен. Но редник Родригес и съответно сержант Мъркър нямаше нужда да го знаят. Всъщност никой друг освен мен самия, генерала и няколко много внимателно подбрани хора във Вашингтон нямаше нужда да го знае.