Брайан Хейг - Тайно разрешение

— Нищо, Дръмънд, карай както си знаеш.

И така, генералът може би смяташе, че просто приключва разговора с театрална реплика, но всъщност беше петият поред висш офицер през последните три дни, който ту включваше, ту изключваше диктофончето си, докато ми даваше инструкции. Вече започвах да свиквам с гледката на хора, които покриват собствените си задни части, докато ме побутват да действам.

В армията от доброто старо време, когато някой трябваше да бъде екзекутиран, той преминаваше през шпалир от равни нему войници под звуците на барабанен марш. Изглежда, модерният еквивалент на същата практика беше да преминеш пред редица от генералски бюра, за да изслушаш голям брой безсмислени нареждания, придружавани от тракането на постоянно включвани и изключвани диктофони.

Влязох в самолета, подтикван от един намръщен сержант по техническата поддръжка от военновъздушните сили, и веднага забелязах капитан Джеймс Делбърт и капитан Лиса Мороу, които ме очакваха в просторната задна част на грамадния „С–130“. Всъщност първото нещо, което забелязах, беше, че самолетът наистина е натъпкан до краен предел с товари. Дотук с измамното чувство, че съм най-важният човек на този полет. На всичкото отгоре товарът съдържаше предимно дамски козметични продукти във военни зелени кашони.

Хрумнаха ми десетки злобни шегички и ако капитан Мороу беше мъж, а не жена, може би щях да ги изпробвам всичките. Но петнайсет години набивана в главата учтивост ме накараха да замълча. Доста е рисковано да проявиш лошо чувство за хумор пред жена войник. А в присъствието на жена юрист си е направо самоубийство.

Второто, което забелязах, бяха киселите физиономии на капитаните Делбърт и Мороу. Все още не беше ясно дали се дължаха на мен или на факта, че бяха получили заповеди да зарежат всичко друго и да ме посрещнат на този самолет.

И двамата не бяха получили каквото и да било обяснение, но тъй като бяха невероятно интелигентни, сигурно бяха развили силни подозрения. В последните три дни всички вестникарски заглавия и политически предавания се бяха занимавали единствено с настоящия случай. Не беше трудно да се досетиш, че импровизираната конференция на висши военни адвокати на самолет, поел към Европа, имаше нещо общо с масовото кръвопролитие. И двамата се изправиха, докато си пробивах път покрай кашоните с надпис „Тампони“.

— Делбърт, Мороу, приятно ми е — казах, като протегнах ръка и ги възнаградих с най-приятелската си усмивка.

— И на мен ми е приятно — отвърна Делбърт, войник до мозъка на костите си, който се усмихна още по-приятелски и съвестно блъсна ръката си в моята.

— Изобщо не ми е приятно — обади се Мороу с изключително кисела физиономия.

— Не ти е приятно, че си тук? — уточних.

— Изобщо. Тъкмо се занимавах с един случай на кражба на военно имущество, който вече няма да може да влезе в съда.

— Щеше ли да спечелиш?

— Разбира се.

— Глупости — казах.

— Знаеш нещо за случая? — попита тя с внезапно подозрение.

— Знам, че твоят клиент е обвинен в две кражби с взлом и един въоръжен обир. Сигурно щеше да се справиш с кражбите с взлом, но какво ще кажеш за въоръжения обир? Видели са го седем свидетели, военната полиция съхранява оръжието, което е използвал, с неговите отпечатъци, а освен това си е признал веднага след задържането. Твоят клиент е трябвало да си кара на кражби с взлом. Никак не го е бивало като въоръжен обирджия.

— Ти си проверил моя случай? — попита тя, като не стана ясно дали е ядосана или просто изненадана.

— Естествено.

— И си ми направил оценка?

— Не. Съдията, полковник Томпсън, ти е направил оценка. Каза, че си свършила страхотна работа. Каза също, че е безнадеждно. Всъщност мога да го цитирам точно: „Плуваш много изискан бруст в плаващи пясъци.“

— Значи си знаел, че ме изтегляш от делото? — настоя тя, като кимаше на всяка дума, за да я подчертае.

Веднага ми стана ясно защо беше толкова добър адвокат. Вземаше всичко на сериозно. След осем години в съда все още приемаше нещата лично. Цинизмът изобщо не беше успял да проникне под кожата й.

— Точно така — потвърдих. — Изтеглих те от едно дело за дребни престъпления и те назначих да работиш по най-големия и важен случай във военното правосъдие от три-четири десетилетия насам.

Точно сега беше моментът да се впуснем в един от онези спорове за свободната воля, които адвокатите просто обожават, за това колко несправедливо бях постъпил и как правата на един-единствен човек са точно толкова важни, колкото и нуждите на цялата армия. Но имаше ли смисъл? Можеше и да отбележи чудесна философска победа, но нямаше начин да слезе от самолета и да се върне при клиента си. Освен това току-що бях установил, че до този момент двамата с Делбърт само бяха подозирали в какво се забъркват, а ето че ги блъсна истински автобус. Направо им изкара въздуха.