Брайан Хейг - Тайно разрешение

— Има и други добри адвокати — възрази Мороу.

Така си беше, значи сигурно беше останала с впечатление, че полът и външният й вид са изиграли известна роля при избора. Сигурно и преди й се беше случвало. Или пък четеше някои от по-мръсните ми мисли, което само по себе си беше тревожно. Наложих си да приема, че полът и външният й вид нямат нищо общо с цялата работа.

— Така е — съгласих се. — Но според мен армията би съжалявала за вас, ако се прецакате и, честно казано, се надявах да работя под вашата закрила.

Още едно дръзко самопризнание.

— Много благородно от твоя страна — каза тя и в този момент дори Делбърт ме погледна накриво и явно се зачуди с какво беше предизвикал съдбата да го накаже по този начин.

— Добре, нека да обясня — продължих. — Освен че имате перфектни служебни биографии, и двамата сте се запознали отлично с постановките на Женевската конвенция, докато сте следвали. Може би не знаете, но сте получили втората и третата най-висока оценка в историята на тази дисциплина. Полковник Уилсън, който ви е преподавал, ви описа като студентите с най-остри умове, които е срещал. След човека с най-високата оценка, разбира се.

— И това си бил ти? — попита Мороу.

Свих рамене и срамежливо се усмихнах, така че и двамата се впечатлиха в нужната степен.

Но не, не бях аз. Същият този полковник Уилсън се беше обадил на началник-щаба на Сухопътни войски, пищейки като ирландски дух на мъртвец, в мига, в който беше разбрал за назначението ми. Точната фраза, която беше употребил, гласеше „най-големият тъпак, на когото съм преподавал“. Но защо да провалям мотивацията на войниците още преди да сме влезли в битката? Освен всичко останало адвокатите поначало са борбени същества. Делбърт беше завършил Юридическия факултет в Йейл, а Мороу — в Харвард. Какво повече да говорим за борбеност. Не бяха виновни за нищо, просто така бяха устроени.

Очите на Мороу нервно подскочиха към Делбърт, преди да се прокашля и да попита:

— Случайно да си спомняш кой от нас е бил на второ място?

Виждате ли?

— Трябва да изясня и още нещо — продължих и те неспокойно се размърдаха, защото наистина искаха да знаят кой е бил на второ място. — В момента сме в тила на врага. Всички войници и пилоти наоколо носят същите униформи, но са от другия отбор. Ще ви се усмихват и ще се държат учтиво и мило, но не се заблуждавайте. Те не харесват нито нас, нито това, което сме дошли да направим. Деветимата мъже в затвора са им като братя. Ние сме чужденци, докарани тук да решим дали да ги осъдят и линчуват. Освен това в базата може да има и други хора, замесени в случая.

— Според мен преувеличаваш — отбеляза Мороу.

— Според мен не — възразих. — В тази база има хора, които не биха имали нищо против да се загубим в гората и да им дадем повод да ни застрелят в гръб. И знаете ли какво? После ще се върнат тук, ще се изфукат на всички и ще се радват на всеобщо одобрение. При това положение изисквам винаги да носите зареден пистолет.

Мороу ме гледаше невярващо. Беше от хората, които възразяват по принцип. Знаех си.

— Знаеш как да си служиш с пистолет, нали? — попитах.

— Имам отлични оценки по стрелба с всички огнестрелни оръжия — отвърна хладно тя, но аз не се изненадах особено.

— Ти сигурно също имаш отлични оценки — обърнах се към Делбърт.

— Естествено — каза той, като кимаше енергично.

— Хубаво. Аз самият мразя пистолетите и не мога да улуча нищо по-далеч от един метър.

Двамата се закискаха на тази шегичка и, изглежда, се възхитиха от скромността ми. Но аз не се шегувах. Бях адски сериозен. Сигурно съм от онези хора, при които координацията между очите и ръката е прекъсната. Така или иначе, и аз се закисках. Ако не искаха да ми вярват, това си беше техен проблем.

— Работата е там, че сме абсолютно сами — продължих. — Не можем да вярваме на никого освен на себе си, така че се дръжте подобаващо. Враждебността ви е гарантирана, просто няма какво да губите. Имаме двайсет и един дни, за да разберем какво се е случило в действителност, а случката най-вероятно е била много неприятна.

Пак не ми повярваха. Преглътнаха няколко пъти и кимнаха престорено, но по очите им се виждаше, че не ми вярват.

Много важно. Имаха време да променят мнението си.

Бях в армията от четиринайсет години — първите пет в пехотата, после три в юридическия факултет, шест месеца на обучение като военен адвокат и останалите — в практиката. Бях работил и като прокурор, и като защитник и си бях изградил теорията, че моргата е най-доброто място, от което да започнеш да разследваш убийство. Гледката на един безкръвен труп, проснат върху студена метална плоча, веднага съсредоточава вниманието. Напомня ти колко важна работа вършиш. С трупа пред теб са свързани живи хора — семейство и приятели, на които някогашният обитател на тялото липсва. Адвокатът е последната им, единствена надежда за справедливост. Тялото не може да говори, но със самото си присъствие настоява за възмездие — по най-простия и въздействащ начин.