Брайан Хейг - Тайно разрешение

Доктор Макаби беше събрал проби и в момента фотографираше всеки труп поотделно. Работеше енергично и професионално и си свърши работата още преди мен. Най-сетне ме доближи.

— Работата върви на зле, адвокате.

— Виждам.

— Нашият домакин ми предостави сбирка от куршуми и шрапнели, извадени от телата.

— А вие извадихте ли някакви собственоръчно?

— Да, няколко.

— И?

— Куршумите са с калибър пет и петдесет и шест. Сачмите, изглежда, са от „Клеймор“.

— Значи раните са причинени от американски оръжия?

— Когато става въпрос за трийсет и пет трупа, ще ни трябват три рентгена и трима асистенти за една седмица, за да го докажем без всякакво съмнение.

— Но това е общото ви впечатление? — попитах.

Той ме фиксира с изпъкналите си очи и сякаш въздъхна, преди да отговори:

— Всички рани, които видях, вероятно са причинени от американски оръжия.

— А простреляните глави?

— Повечето са застреляни от разстояние, по-малко от половин метър. Тези глупаци са измили телата, но успях да открия следи от барут в косите.

— И как е станало според вас?

— Не е ли очевидно? Някой е минал контролно и ги е прострелял, за да е сигурно, че няма оцелели.

— Нищо не е очевидно — смъмрих го. — Внимавайте с предположенията.

— Прав сте, разбира се — съгласи се той, но и двамата знаехме, че от това положението не е станало по-малко очевидно.

— Казахте ли на сръбския лекар да поддържа труповете, докато свършим?

— Казах му. Но той обясни, че не можел да го направи.

— Защо?

— Милошевич е заповядал да се организира държавен парад, на който семействата на загиналите да получат съболезнования. След церемонията телата ще им бъдат върнати, за да ги погребат.

— В такъв случай сърбите се канят да създадат огромен проблем както на нас, така и на себе си.

— Защо? — попита този път той.

— Ако аз бях адвокатът, който защитава обвиняемите, щях да настоявам за полагащото ми се право да огледам труповете.

— Нали аз ги огледах.

Удостоих го с най-адвокатския си поглед.

— И можете ли да ми кажете, докторе, с абсолютна сигурност точно колко от загиналите са убити с американски оръжия?

— Не го ли минахме вече?

— Ще го минете и още веднъж, на свидетелската скамейка. Ако обвинят членовете на екип „Алфа“ в убийство, за колко трупа можем да ги осъдим? Ще трябва да изготвите пълен списък. А после да докажете, че са убили точно толкова хора.

— Разбирам — каза той стреснато. — Извинявам се. Никога не съм се занимавал с толкова голям случай.

— Никой от нас не е. Но отсега нататък ще трябва да мислите по този начин. Искам да класифицирате всеки труп. Искам да знам колко от тях са загинали на място и колко са били ранени, а после са били доубити. Ще се справите ли?

— Ще направя всичко възможно — кимна той.

— Добре. А сега, като официален съдебен патолог, имате ли нужда от още нещо, което да изискаме от тази морга?

— Би било чудесно да ми разрешат да взема няколко от труповете със себе си, за да определя точната причина за смъртта, но няма да ми разрешат.

— Добре, тогава подайте официална молба веднага щом се върнем. Аз също ще го направя. Ще докладваме на Вашингтон, че случаят може да не бъде разрешен успешно, ако не получим няколко трупа.

Върнахме се в базата в Тузла малко след три следобед. След изпитанието в моргата стомасите ни се бяха пооправили, така че помолих Имелда да ни приготви нещо за обяд. Звучи като проста работа, но не трябва да забравяте, че бяхме в армията, а в армията си има специални столови помещения и там ти казват кога можеш да ядеш и кога не можеш. Три следобед попада във втората категория. От друга страна, не трябва да забравяте и че става дума за Имелда Пепърфийлд, която камък да стисне, вода ще пусне.

Тя с пуфтене се върна в кабинета ми, следвана от помощничките си. И двете бяха забележителелно постни на външен вид, но без съмнение със секретарски умения от световно равнище. После изсумтя няколко пъти, докато те разтовариха таблите, заредени със сандвичи с кюфте и картофено пюре с гъст, мазен сос.

— Някакви проблеми? — попитах.

— Не. Сержантът от столовата се опита да ми откаже, така че го понаритах отзад, докато си промени решението.

Една от особеностите на Имелда е, че е отгледана в затънтената провинция на щата Алабама, така че говори и се държи като бедна, необразована чернокожа южнячка. И ако човек е неописуемо тъп, се връзва на този номер. Можех да проверя коефициента й на интелигентност във военното досие, но никога не си бях правил труда. Просто не исках да се сблъсквам с твърдото доказателство, че е много по-умна от мен. Но все пак знаех една от тайните й — Имелда притежаваше две магистърски степени, една по наказателно право и още една по английска литература. Не ходеше никъде без няколко дебели книги, натъпкани в походната й торба, обикновено написани от онези руски автори с дълги непроизносими имена.