Брайан Хейг - Тайно разрешение

Бях се обадил във Вашингтон, за да им кажа, че моят екип се кани да посети моргата в покрайнините на Белград, където съхраняваха телата, но това се оказа по-сложно, отколкото звучи. Проблемът беше, че труповете бяха в Сърбия, а ние продължавахме да замеряме градовете и селата на тази държава с големи метални контейнери, натъпкани с експлозиви. Така че имаше някои разбираеми усложнения.

Още във Вашингтон се бях запознал с двама надути офицери от международния отдел на Държавния департамент, които ми бяха обяснили положението като на идиот. Е, аз наистина бях нов в тази работа, но бях и адвокат, при това от упоритите, така че не смятах да се откажа толкова лесно. Случаят надхвърляше националните граници и ако се наложеше, лично държавният секретар на САЩ щеше да завърти една шайба на лошото момче Милошевич, за да ни издейства разрешение да влезем в страната. Беше пуснал Джеси Джексън, защо не и нас?

Както изглежда, имаше доста сърдити, но май все пак разбирах малко повече от тези неща от двамата кретени от Държавния департамент, защото един дипломат от ООН наистина се обади на Милошевич, за да го попита дали можем да отидем, и той изобщо не се поколеба.

Каза „да“. Естествено, че ще каже „да“. Знаех си, че ще се съгласи. Разбирате ли, той много добре съзнаваше, че нашата дума тежи безкрайно повече от неговата, и повече от всичко на света искаше американски екип да потвърди, че в онази морга наистина има трийсет и пет трупа на хора, загинали от насилствена смърт. И все пак, съгласието му донякъде ме тревожеше. Щом нямаше нищо против да видим телата, значи наистина беше адски сигурен, че са убити от нашите момчета.

И тримата си легнахме рано и в пет сутринта на втория ден от нашето разследване капитаните Делбърт и Мороу, моя милост и един патолог, долетял за целта от Франкфурт предишната вечер, се качихме на един луксозен хеликоптер „Блекхок“ и тръгнахме. Патологът беше странен човечец с крива глава, бледа, почти прозрачна кожа и изпъкнали, напрегнати очи. Като се изключи външният му вид обаче, бях получил уверения, че е от най-добрите в професията си.

Полетът отне около три часа и трябваше да кацаме веднъж, за да заредим с гориво. Хората, които напълниха резервоара, бяха сръбски войници и не изглеждаха особено щастливи, че ни виждат. Аз обаче не се обидих. В крайна сметка моите сънародници в същия този момент като побеснели бомбардираха някоя друга част от тяхната страна.

На международното летище в Белград ни чакаха две служебни коли със сръбски войници шофьори. Никой не проговори, докато минавахме през града на път за моргата. Самата морга не беше като нашите модерни американски морги, а доста мрачна, порутена стара сграда. Трябваше да призная, че това наистина изглеждаше по-подходящо, тъй като повечето от обитателите й бяха спрели да се притесняват за условията на живот.

Един сръбски лекар на име Не-знам-си-кой-ович ни посрещна на входа и ни поведе по няколко тъмни мръсни коридора и по стълбите до някакво зле осветено подземие. Американските морги обикновено са толкова чисти и стерилни, че можеш буквално да се храниш на пода, ако имаш подобни ужасяващи наклонности. Моргата тук вонеше на гниещи трупове и беше потънала в мръсотия до тавана.

В мазето беше студено и влажно, а от тавана висяха мътно светещи лампи от типа, в който високите хора си удрят главата. За щастие аз съм с компактния ръст от 178 см, така че ми се размина. Бедният Делбърт, от друга страна, беше с десетина сантиметра по-висок от мен и вървеше, сякаш е на парад, а в четирибуквието му е забито арматурно желязо, така че се сдоби с няколко гадни цицини.

В края на коридора завихме наляво и по ехото от стъпките ни се разбра, че сме влезли в много просторно помещение. Лекарят се протегна и щракна един ключ. Десет дълги неонови лампи присветнаха, запращяха и замигаха, докато най-сетне осветят всичко.

В постановката пред очите ни бяха вложени сериозни сценографски усилия. Трийсет и пет голи тела бяха наредени като по конец в четири дълги колони. Някой си беше направил труда да ги подпре в седнало положение, абсолютно изправени. Гледката беше страховита, защото по този начин човек не можеше да откъсне поглед от лицата им — поне на тези, на които им бяха останали лица. Всички замръзнахме за момент и ясно се чу как дълбоко си поемаме въздух.

Едно лежащо по гръб тяло все още минава за безличен предмет, но ако седи и те гледа, все едно е възкръснало. Просто няма как да не отвърнеш на погледа му. Първият от нас, който се съвзе, беше д-р Саймън Макаби, нашият верен патолог, който хукна напред с лекарската си чанта и празничен блясък в очите. После се заразхожда между редиците като игрива домакиня в месарски магазин, като по-щипваше и побутваше този или онзи, сякаш се опитваше да избере най-доброто парче.