Брайан Хейг - Тайно разрешение

Казваше се Имелда Пепърфийдд — доста странно име за чернокожа военнослужеща. Беше ниска, по-скоро набита, и с присвити зорки очи зад очилата със златни рамки, от които веднага ставаше ясно кой ще командва в тази сграда.

Тя вдигна показалец и започна да го размахва като шпага.

— Не ми внасяйте тези походни торби. Сложете си ги във вашите офиси или ги върнете в проклетия джип. Не ми пука, само да не са на входа на моята сграда.

— Добър ден и на теб — казах. — Сигурно не ти се вярва, но всъщност аз командвам това разследване.

Показалецът веднага се насочи към лицето ми.

— Ни най-малко! Ти командваш юридическата част. Аз командвам екипа, сградата и цялата проклета дейност в нея. Никой от вас да не го забравя.

— Няма начин — казах, като я подминах. — Дали си се сетила да отделиш малко място и за безполезни офицери като нас?

Капитаните Делбърт и Мороу стояха с леко увиснали долни челюсти, така че май се налагаше да им обясня това-онова. Махнах им да ме последват. Специалист ниво седем Пепърфийлд реши, че жестът включва и нея, и влезе с нас в един от кабинетите. По средата на помещението вече имаше бюро, пред което бяха подредени пет стола, така че всички седнаха. Аз се наместих зад бюрото, естествено. Чиновете в армията носят съответните привилегии.

— Имелда — започнах, — запознай се с капитан Джеймс Делбърт и капитан Лиса Мороу.

Тя ги изгледа с ожесточение. Обърнах се към тях.

— С Имелда сме работили заедно десетина пъти през последните няколко години. Тя е най-добрата в бранша. Държи на дисциплината и ще настоява всички да идваме на работа точно в шест сутринта. Ще се грижи да сме добре нахранени, изкъпани, заредени с кафе и пренесени до леглата си в полунощ, след като сме припаднали от изтощение на бюрата. Забележително изобретателна е. Единственото й изискване е да работим до скъсване и да правим каквото ни нареди.

Имелда яростно кимаше, без да откъсва поглед от мен. От години се опитвах да й се харесам, което можеше да се сравни с усилията на Наполеон да разкара онзи Уелингтън от хълмчето, на което се е бил разположил.

Накрая премлясна с устни, оправи очилата на носа си и обяви:

— Точно така.

После се изправи и с маршова стъпка излезе от стаята.

Капитан Делбърт ме гледаше така, сякаш бях объркал всичко от самото начало. По принцип не трябва да се държиш грубо с генералите и да се подмазваш на сержантите. Красивото лице на Мороу, от друга страна, не изразяваше нищо — като високо квалифициран адвокат беше свикнала да се разправя с негодници.

Вече си имахме собствен офис и можехме да говорим насаме, без да надвикваме рева на четирите огромни двигателя на товарния самолет „С–130“, така че беше дошло време да се опознаем по-добре.

Облегнах се, преплетох пръсти зад тила си и качих крака на бюрото.

— Поздравления и на двама ви. Призвани сте да станете част от историята на военното право. Случаят е следният. Имаме девет отлични американски войници, които са обвинени в убийството на трийсет и пет души. При това в разрез с дадените им заповеди. Били са под командването на армейски капитан, подпомаган от старшина първа степен, а останалите са били професионални войници с различни чинове. Не са били някакви младоци, а екип от калени професионалисти. Повечето американци биха предпочели обяснението да се крие в погрешна заповед или пък това да са били млади изплашени войници, които са се пречупили от напрежението. Случаят не е такъв. Имаме работа с масово убийство при крайно неясни обстоятелства.

— Говориш, сякаш със сигурност са виновни — обади се Мороу, като инстинктивно взе страната на обвиняемите.

— Те са си виновни — меко се намеси Делбърт.

— Най-вероятно — поправих ги и двамата.

— Защо точно ние? — логично попита Мороу.

— Хм, интересен въпрос. Избраха мен, защото съм много добър в работата си, но не се вписвам напълно в системата, ако още не сте забелязали. Според мен хората на власт са ме видели и са си казали: „А, този Дръмънд е идеален за целта. Отличен адвокат, но си пада малко луд. Да го назначим, защото никой няма да съжалява за него, ако се прецака.“

Твърде искрено от моя страна, но пък аз вярвам, че картите трябва да се разкриват в началото на играта.

— Тогава защо точно ние? — попита Делбърт, като всъщност искаше да попита защо точно той. Явно смяташе, че всички биха съжалявали за него, ако се прецака.

— Ами специално в твоя случай, защото според досието вероятно си най-добрият прокурор в армията. Колкото до Мороу, тя може би е най-добрият адвокат от защитата. Нещо като принципите „ин“ и „ян“, приложени на практика.