Брайан Хейг - Тайно разрешение

Делбърт и Мороу огледаха сандвичите с неподправено отвращение, но аз им се нахвърлих. Имелда пък огледа колегите ми, после размаха ръце и попита:

— Някакъв проблем ли имате с менюто? Делбърт, който си беше по-глупав, се обади:

— Всъщност да. Предпочитам по-здравословна храна.

Имелда се наведе към него.

— Да не си от онези, здравословните бъзльовци?

— Опитвам се да се грижа за тялото си — заинати се той.

— Това е стандартна военна храна — настоя Имелда. — Ако Чичо Сам казва, че е хубава, значи е хубава.

— Мазна е. И задръства артериите.

В този момент Мороу, която внимателно следеше разговора, грабна един сандвич и започна да дъвче. Умница беше тя.

Имелда се изправи и очите й се превърнаха в изгарящи лазери, които пробиваха димящи дупки в челото на Делбърт.

— Добре, хитрецо, ще го запомня. Вдигнала съм ти мерника.

Очите на Делбърт отскочиха към мен. Не беше сигурен в какви отношения сме двамата с Имелда, така че очакваше или да се намеся, или да му дам разрешение за стрелба. Да бе, все едно бях толкова глупав, че да се изложа на кръстосан огън.

— Кого гледаш, бе? — излая Имелда. — Когато ти говоря, ще ме гледаш в очите! Или ще ядеш тази храна, или до няколко седмици ще заприличаш на вейка!

— Аз обичам салата — каза той толкова учтиво, че да го съжали човек. — Може ли да получа салата?

— Салата?! — изрева тя, все едно й беше поискал мариновани конски фъшкии.

— Да, моля.

— Не нося храна за зайци.

— Тогава сам ще си я взема — обяви той, стана и излезе.

Имелда пак размаха ръце, измърмори нещо, което завършваше с един от любимите ми човешки органи, и го последва.

Мороу остави нахапания сандвич обратно на таблата с видимо облекчение.

— Кой спечели този рунд? — попита.

— Кой ще носи храна за зайци? — попитах в отговор.

— Тя е истинско чудо, нали?

— Последната от мохиканите — казах и си взех трети сандвич.

— И какво, Делбърт току-що започна война?

— Ами, глупости. Имелда само го проверяваше колко струва.

— И как се справи?

— Не беше крайно зле. Но, между другото, тя те видя да вземаш онзи сандвич.

— Сбърках ли?

Почесах се по носа.

— Трудно е да се каже. С времето ще разберем.

Между веждите на Мороу се появиха две характерни бръчки. Всъщност не бях казал нищо смислено, но й трябваха няколко секунди да го осъзнае. После продължи:

— Ти май не обръщаш много-много внимание на дисциплината. Тя се държеше крайно непочтително. Мислех си, че един бивш офицер от пехотата ще настоява за повече дисциплина в редиците.

Споменах ли вече, че Мороу беше изумително красива жена? Е, ако не съм го направил, да знаете. А няма нищо по-възбуждащо от красива жена, която подлага мъжествеността ти на съмнение, както правеше тя в момента. Идеално оформените й вежди бяха извити нагоре, а ъгълчетата на устата — надолу, и средностатистическият мъж би избрал точно този момент, за да стегне мускули и да измърмори някоя мъжествена реплика, с което да потвърди, че все пак носи нещо в армейските си боксерки.

Вместо това аз казах:

— Стереотипите не се продават с гаранции.

Разбирате ли, капитан Лиса Мороу очевидно беше изплашена до смърт от специалист ниво седем Имелда Пепърфийдд. Просто искаше да ме засрами, за да започна да я пазя. Умница беше, както вече споменах.

Довърших третия сандвич и погледнах часовника си. Ако не грешах, пред вратата вече трябваше да чака един свидетел. Всъщност нямаше начин да греша, защото тази сутрин, преди да тръгнем за моргата, бях помолил Имелда да се свърже с полковник Уил Смодърс и да го извика за среща в 15:30 часа, което за военните е нещо като цивилното три и половина.

Отидох да отворя. Смодърс наистина беше там. А освен това — изненада, изненада! — зад него стоеше някакъв пълничък капитан, книжен плъх с очила и отличителните знаци на военен адвокат.

— Заповядайте — казах на Смодърс.

Той влезе и аз бързо протегнах ръка, за да спра адвоката. От табелката на униформата му се виждаше, че се казва Смит.

— Ти няма нужда да влизаш — казах му.

Смодърс се завъртя и ме изгледа.

— Искам и той да присъства.

— Не — отсякох. — Това е предварителен разпит. Няма да ти чета правата, така че нищо от това, което ще кажеш по време на разговора, не може да бъде използвано срещу теб. Няма да има официална стойност.

Капитан Смит пискливо се намеси:

— Щом иска да вляза, ще вляза.

— Грешиш — възразих. — Аз командвам разследването. И ако кажа, че няма да присъстват адвокати, няма да присъстват адвокати.