Брайан Хейг - Тайно разрешение

— А дали казваше истината?

— Само истината? Да. Цялата истина? Определено не.

— Цялата истина за какво?

— Мнението му за Санчес например. И за заповедите, с които работи. И за всичко останало.

— И защо се държи така според теб?

— Защото вчера му подхвърли, че може да е заподозрян. Май не трябваше. Вече те смята за противник.

Дори Делбърт, който беше пропуснал разпита, енергично закима в съгласие.

Ухилих се и не отговорих. Ако не разбираха как работи блестящият ми адвокатски мозък, нямаше да си правя труда да ги просвещавам. Освен това, както вече споменах, и двамата бяха чистокръвни амбициозни хрътки и ако сметнеха дори за част от секундата, че имат някакво предимство в състезанието, щях да прекарам остатъка от него, вторачен в задните им части. За половината от тях нямах нищо против, но изобщо не се канех да зяпам стиснатия задник на мистър Делбърт.

Вратата се отвори с трясък и Имелда нахлу, повлякла трите си помощнички, до една натоварени с тежки кашони с документи.

— Какви са тези глупости? — попитах.

— Оперативните заповеди, щабният дневник и личните досиета на обвиняемите.

— Не си спомням да съм ти ги искал.

— А как ще се оправиш без тях? Няма да напреднете по това дело, ако не ги изчетете.

— А кой се подписа за материалите?

— Не се прави на глупак, майоре. Отдавна знам да те подписвам.

Това предизвика още по-голямо объркване у Делбърт и Мороу, защото подправянето на подписа на офицер е сериозно военно престъпление. Което още повече се утежнява, когато подписът се използва за изписване на секретни документи от сорта на оперативни заповеди и дневници на оперативни дежурства.

Обърнах се към тях.

— Между другото, до края на работния ден дайте на Имелда ясни, плътни копия от своите подписи. До утре ще може да заблуди и собствените ви майки, повярвайте ми.

Имелда премлясна с устни и измърмори някаква неясна ругатня, което е нейният начин да изрази благодарността си. После излезе с маршова стъпка, като напъди помощничките си да вървят пред нея.

Всеки от нас хвана по един кашон и прекарахме следващите осем часа в размяна на папки, яростно четене, пълно мълчание и сериозно запознаване с деветимата американски войници, обвинени в масово убийство, и точните заповеди за това, което е трябвало да направят в едно място на име Косово.

Тази нощ ми се обадиха двама души. Първият беше генерал от Пентагона, с когото разговорът протече горе-долу така:

— Дръмънд, ти ли си?

Ощипах се силно, за да се събудя.

— Дръмънд на телефона.

— Обажда се генерал Клапър.

— Добро утро, сър.

— Тук не е утро, а осем вечерта.

— Така ли? А, значи затова тук е два сутринта.

Той гръмогласно се засмя.

— Как върви?

— Кое как върви?

— Разследването, Дръмънд. Не се прави на глупак.

— Извинявайте, сигурно защото е два сутринта. Пробвайте пак в осем, тогава мозъкът ми работи като военен компютър „Крей“.

— Да не би да чувам хленчене?

— Да. Затворете и ме оставете да спя.

Той пак се засмя, което не му струваше много усилия, защото при него беше ранна вечер и той още имаше чувство за хумор.

— Добре де, докладвай.

— Вчера ходихме до моргата в Белград и прекарахме известно време в компанията на трийсет и пет трупа. Патологът все още работи по доклада си, но предварителната му оценка не е особено добра. Всички рани по телата, изглежда, са причинени от американски оръжия.

— Очаквахме го.

— Да, но на бас, че не сте очаквали това: някой е застрелял всеки от тях по още веднъж, в главата.

— Всичките до един?

— На няколко не им беше останало кой знае колко от главата, а един изобщо нямаше глава, но останалите бяха простреляни до един.

— Защо Милошевич и хората му не го обявиха на пресконференциите?

— Ще трябва да ги попитате лично, господин генерал. Но в този случай наистина ви препоръчвам да изчакате до сутринта. Чувал съм, че не е добър колкото мен.

— По тази точка може да се поспори. Получаваш ли необходимото съдействие?

— И още как. Много сме популярни тук. Дадоха ни най-добрите палатки в лагера.

— Получихме молбата ти Милошевич да отложи държавното погребение и да задържи телата.

— Хубаво. Патологът също ще изпрати молба до своето командване.

— Няма да постигнете нищо. Занесох твоята в Държавния департамент и щях да ги уморя от смях.

— Да не сте попаднали на двама, единият висок и слаб, а другият много нисък и дебел?

— Май да.