Брайан Хейг - Тайно разрешение

— Със свещеника? — попита Мороу, без да откъсва поглед от Делбърт.

— Да.

— Защо със свещеника? Кога ще говорим със Санчес и неговите хора?

— Скоро.

И двамата кимнаха. Не бяха съгласни с мен, но кимнаха. Това ми е любимото в Имелда. Направо им изсмукваше бойния дух.

Параклисът се помещаваше в една голяма палатка, достатъчно дълга и широка, за да събира около четирийсет стола. Заварихме военния свещеник, майор Кевин О’Райли, наистина да се моли на колене. Търпеливо изчакахме две-три минути, докато приключи, после той се изправи и ни доближи в дъното на палатката.

Както можеше да се очаква, той изобщо не приличаше на свещеник в специалните части. Имаше широко лице, боксьорски нос и големи силни ръце, които стискаха болезнено, докато се ръкувахме и запознавахме. Не можех и да си представя, че някой би посмял да извърши грях в негово присъствие. А дори не исках да си представям какви доказателства за разкаяние изискваше по време на изповедите.

— Благодарим ви, че ни отделихте време, отче — казах.

— Тук ли искате да говорим? — попита той, като неопределено посочи с ръка към вътрешността на църквата.

— Не. Защо не се разходим?

— Чудесно.

Така че тръгнахме по прашните улици на голямата база в Тузла, където няколко хиляди войници и пилоти трескаво почистваха оръжието си и се подготвяха за още един ден от несъществуващата война срещу сърбите.

— От колко време сте в тази военна част? — попитах.

— Четири години.

— Дълго време. Сигурно ви харесва.

— И още как.

— Какво по-точно ви харесва?

— Това са добри момчета, майоре. Специалните части имат репутацията на диви, агресивни хулигани, но тя е напълно неоправдана. Повечето от тях са добри хора със семейства.

— Предполагам, че капитан Санчес е католик, нали?

— Да. При това добър католик.

Вече знаех какво е вероизповеданието му от личното досие, но исках да вляза в темата по-отдалеч.

— Познавате ли семейството му?

— Много добре. Съпругата му Стейси, както и двете им деца. Марк е на седем, а Джанет на две. Аз съм я кръщавал.

— Говорихте ли с жена му?

— През последните няколко седмици разговаряхме няколко пъти. Тя много се тревожи, че името на Тери е отпечатано с големи букви на първите страници на вестниците като предводител на масово убийство.

— Представям си — казах искрено.

— Още трима души от този отряд са католици, така че поддържам връзка и с техните семейства.

— Разбира се. А сега ще ви задам няколко въпроса, отче, ако нямате нищо против. Ако решите, че са прекалено лични или с тях нарушавам тайната на изповедта, веднага ми кажете.

— Добре, звучи ми честно — каза той.

— Как бихте описали атмосферата в батальона?

Той се позамисли и аз долових, че причината не е объркване, а желание да ми отговори възможно най-точно. Най-сетне каза:

— Като цяло доста добра. Войниците от специалните части обикновено са по-възрастни от персонала в други бойни поделения и хората преминават през сериозна проверка, преди да получат правото да носят зелената барета.

— Ако трябва да ги характеризирате с една дума…

— Разбойници.

И двамата се усмихнахме.

— А друга дума? — попитах.

— Проблемни.

— Защо проблемни?

— Защото са хора с големи способности и силна съвест. Която се бунтува, когато се намираш близо до тези бежанци от Косово. В Америка гледаш всичко по телевизията, но нервите ти са подложени на голямо напрежение, когато станеш свидетел на събитията от другата страна на тази граница.

— Да, разбира се. И това сигурно се отразява на бойния им дух?

Той ме изгледа войнствено.

— Бойният им дух ли? Майоре, някои от тези хора не могат да спят нощем.

— Налага ли ви се да давате психологически консултации?

— Откакто сме тук, имахме едно самоубийство и един опит. По цял ден давам психологически консултации.

— Значи според вас тези хора са потиснати и объркани?

— Предполагам, че и това определение става.

— Налагало ли ви се е да давате консултации на Тери Санчес или някой от неговите хора?

Той се загледа в един тромав „С–130“, който току-що се беше отделил от пистата и бавно започваше да се изкачва на височина за полет. Най-сетне каза:

— Опасявам се, че ми е неудобно да отговоря на този въпрос.

— Добре. Смятате ли, че раздразнението, което описахте, може да е причинило срив в екипа?

— Това всъщност е същият въпрос, но зададен по малко по-друг начин, нали?

— Отче, питам ви неофициално. Кажете ми като на войник.