Брайан Хейг - Тайно разрешение

— Не, проблемът са ужасните жилищни условия. Свикнал съм с хотелски стаи, оборудвани с климатик, зареден минибар и голямо двойно легло. Тези проклети палатки и походни легла направо ме убиват.

Той се засмя много мъжествено и надменно, после ни въведе в сградата и нагоре по някакви стълби до кабинета си. Един навъсен майор, който, изглежда, живееше в зала за вдигане на тежести, изръмжа нещо, когато минавахме покрай него. Заобиколих го отдалеч, като се надявах да не хапе.

Кабинетът на генерала беше доста спартански обзаведен за човек с неговия чин и съдържаше една дълга маса, използвана и за бюро, две по-малки разтегателни маси, две метални кантонерки и две знамена — националния флаг на САЩ и едно червено знаме с голяма бяла звезда по средата. Предполагаше се, че посетителите ще се впечатлят от суровата, монашеска мебелировка и ще повярват, че тя по някакъв начин отразява скромния характер на човека, който работи в този кабинет. Можеше и да се хвана, ако не бяха двете фотографии в сребърни рамки, внимателно позиционирани на двете по-малки маси. На едната се виждаше президентът на САЩ, който тъкмо поставяше генералска звезда на рамото на Мърфи, а на другата — един много по-млад Чък Мърфи във футболен екип, клекнал с топка в ръка до купата „Хайсман“ с изражението на момче, което изобщо не се съмняваше в бъдещите си успехи.

По средата на стаята бяха наредени пет стола и той ни покани да седнем. После с известни затруднения намести огромното си туловище в един от тях, кръстоса крака и скръсти ръце на гърдите си. Гръдният му кош беше голям, но и ръцете му не бяха къси.

Свободният стол оставаше загадка и аз предположих, че в някакъв момент му е хрумнало да извика адвокат, за да го представлява, но после се е сетил, че така ще изглежда, все едно крие нещо, и се е отказал.

— Извинявам се предварително — започна той, — но тази сутрин не мога да ви отделя повече от десет минути. В момента провеждаме важна операция и трябва да бъда в щаба.

— Разбира се, господин генерал. Вие сте зает човек. Няма да ви бавим.

— Благодаря.

Млъкнах за момент, после попитах:

— От колко време познавате капитан Санчес?

— Командвам тази военна част от осемнайсет месеца. Тери беше тук, когато пристигнах.

— Вие сте одобрили назначението му като командир, нали?

— Да, но само формално.

— Защо само формално?

— Защото в Десета бригада има десет батальона. Не е лесно дори да запомниш имената на полковниците и майорите. Знам имената и на повечето капитани, но не ги познавам лично.

Ако бях по-подозрителен по природа, можеше да си помисля, че човек, удостоен със стипендия „Роудс“, завършил пръв в класа си в „Уест Пойнт“, би трябвало да има по-добра памет. Можеше и да предположа, че генералът всъщност е още по-умен, отколкото смятах, и внезапно е развил избирателна амнезия, точно като Уил Смодърс.

Изгледах го със съмнение.

— Но все пак Санчес е бил един от онези капитани, които познавате лично.

— По-скоро не. Бих го познал на улицата, но нищо повече.

— Можете ли да бъдете по-конкретен, сър? — обади се Делбърт.

Генералът смръщи лице, сякаш наистина напрягаше паметта си. Накрая каза:

— Знам, че е женен. Спомням си, че съм се запознавал със съпругата му на някои от официалните мероприятия. Знам, че се е справил добре с няколко учения, и мисля, че посетих неговия екип един-два месеца, преди да заминат за Косово.

Честно казано, не звучеше много правдоподобно, и той долови съмненията ни.

— Вижте — добави бързо, като се опитваше да звучи и да изглежда благосклонен, — ако искате, ще накарам адютанта си да прегледа програмата ми и да провери колко пъти съм се срещал със Санчес за последните шест месеца.

Аз обаче изобщо не исках да се правя на благосклонен.

— Чудесно, господин генерал, но защо направо не наредите на адютанта си да ни даде тази програма, за да я проверим ние?

— Защото е секретна и не може да се предоставя за справки — каза той.

— Господин генерал, всички ние притежаваме разрешителни за работа със строго секретни документи, допълнени с най-различни екстри, така че можем да гледаме каквото си искаме. Точно сега например искам да погледна вашата програма.

Той се обърка за миг-два, после силната му челюст се издаде напред.

— Ако нямате нищо против, бих искал да се посъветвам с адвокат, преди да се съглася.

— Всъщност, сър, като водещ това разследване имам право да конфискувам тази програма. Тя е военна собственост и ако реша, че има отношение към разследването, мога да ви заповядам да ми я предадете.