Брайан Хейг - Тайно разрешение

После генералът погледна часовника си и лицето му незабавно придоби болезнено изражение.

— Вижте, трябва да слизам в щаба. Днес имаме две планирани атаки и трябва да съм подръка.

— Разбира се, господин генерал — казах. — Извинявайте, че ви отнехме толкова време.

Лъжех, разбира се. Много ми се искаше да му отнема около дванайсет часа в заключена стая, оборудвана с нагорещени железа и голям брой малки остри предмети, които да забивам под ноктите му. Понякога надушвам лъжите. Ако изобщо ни беше казал нещо вярно, не беше нарочно.

От друга страна, може би просто завиждах. Ето го значи този невероятно добре сложен Адонис, грабнал стипендия „Роудс“, най-младият генерал в армията, на когото са предричали блестяща военна кариера още по времето, когато е носел памперси. А ето ме и мен, средностатистически майор, когото шефовете му бяха готови да жертват. (И, повярвайте ми, до моята бебешка количка със сигурност не се бяха събирали тълпи от почитатели, които да обсъждат блестящото ми бъдеще.)

Дотук най-интригуващото беше закъснението между доклада от екипа на Санчес, с който съобщаваха за смъртта на своите косовари, и момента на изтеглянето им. Мърфи наистина не разполагаше с добро обяснение за него. Ако изчаках още няколко дни, със сигурност щеше да измисли някое.

Веднага щом излязохме от сградата, се обърнах към Мороу.

— Не знам защо журналистите винаги го описват като привлекателен мъж. Според теб не е привлекателен, нали?

Тя се ухили развеселено.

— А, не знам. Някои жени може би наистина не го харесват.

— Някои?

— Слепите например. Всички останали вероятно биха сметнали, че е доста сладък.

Отне ми малко време да го осмисля. Стига, бе. Как можеш да наречеш „сладък“ един двуметров, 110-килограмов бивш футболен защитник?

— И какво разбрахме в крайна сметка? — попитах.

Делбърт поглади брадичката си и каза:

— Разбрахме, че екипът на Санчес е бил съставен от най-добрите войници.

— Така.

— И изведнъж се оказа, че никой не е познавал Тери Санчес много добре — добави Мороу.

— Малко странно, нали? — съгласих се. — Изведнъж стана като прокажен.

Всички се позамислихме, после Делбърт попита:

— Какво ще правим следобед?

— Ще отскочим до Албания, за да посетим един бежански лагер.

— Защо? И кога ще се срещнем със Санчес и хората му?

— Виж, Делбърт. Да приемем за почти сигурно, че Санчес и хората му са избили трийсет и пет души. И още по-лошо, някой от тях е направил допълнителна обиколка, за да ги простреля в главата — може би от неконтролируема ярост, а може би хладнокръвно, за да не остават свидетели. Съгласни ли сте?

— Естествено — каза Делбърт, а Мороу кимна замислено.

— Имаме трупове, имаме оръжията на престъплението и заподозрените, които вече са в ареста. Какво ни липсва?

— Мотив — отвърна Делбърт.

— Точно така — казах, като безочливо се преструвах на досаден професор по право.

Полетът до Албания продължи около два часа. Минахме над босненското крайбрежие, а после рязко завихме наляво. Албания е много бедна държавица, пълна с полуразрушени останки от сталинистка архитектура (която никога не е била прочута с разкош или елегантност), населена със зле облечени хора. Албанците се наричат „народа на орлите“, защото живеят предимно в планините. Известни са в Европа като донякъде докачливи хора, най-вече заради странния си старинен обичай, наречен „кръвнина“, според който семейството на всеки убит албанец наследява задължението да избие семейството на неговия убиец. Понякога тези кървави отмъщения продължават в течение на пет-шест поколения и не е трудно да се сетиш, че явно обичаят има нещо общо с планинския въздух, защото в щата Западна Вирджиния също правят така.

С изключение на този прилежно спазван обичай, албанците не са известни с каквото и да е. Твърди се, че са изобретили вратовръзката. Преди Втората световна война начело на държавата им стоял някой си крал Зог, който — както подсказва името му — не е бил средностатистически монарх, а тип с огромни мустаци, който препускал на кон из страната, препасан с патрондаши, женел се за екзотични красавици и, общо взето, правел каквото му скимне. По време на Студената война пък ги управлявал Енвер Ходжа, който страдал от толкова отвратителна параноя, че построил бетонни бункери на всеки стотина метра и вдигнал бетонни стълбове насред всяка нива, за да не могат да припарят хеликоптери и парашутисти. За да стане още по-странно, сключил и съюз за ненападение с комунистически Китай — един от най-идиотските геостратегически жестове в историята. Не особено изненадващо, в края на краищата Албания се оказала най-бедната и изолирана страна в Европа.