Брайан Хейг - Тайно разрешение

— И как се справяте? — попита Делбърт.

— Не е трудно. Трудното е да ги задържим достатъчно, за да ги понаучим на това-онова, преди да хукнат обратно към Косово, за да трепят сърби. Когато пристигат тук, вече са доста ядосани.

— Стават ли добри войници? — попитах.

Уилис тайничко се огледа, за да види дали някой от албанците не обръща внимание на разговора ни, преди да отговори:

— Сръбската армия е в действие почти от девет години, така че доста разбира от такъв тип военни действия. Повечето от албанците не умеят нищичко. Няколко месеца не са много време.

Всички се замислихме върху това.

— Но пък мога да ви кажа — добави той, — че смелостта не е никакъв проблем. Американските медии не знаят много за това, което става от другата страна на тази граница…

Той посочи на север.

— Но много от албанците, които обучаваме тук, умират там.

— Тук ли работеше екипът на Санчес? — попитах.

— Не. Санчес и неговите хора работеха в лагер „Гама“, на четирийсет километра източно оттук. Но пък всички лагери са горе-долу еднакви. Ако си видял един, все едно си виждал всичките.

Той погледна часовника си.

— Ако искате да поговорите с хората от ООН, по-добре да тръгваме. Единственото им свободно време е, когато не раздават храна.

Излязохме от щаба, качихме се отново в джипа, а после минахме покрай още няколко редици от палатки до друг ограден с бодлива тел лагер. В този нямаше знамена и пазачи, а само миниатюрна табела, на която пишеше „ВКБ“ — Върховен комисариат за бежанците към ООН, организация, която се занимава с това да пътува от война на война и да се грижи за най-онеправданите хора на планетата.

Една жилава остроноса жена на петдесетина години ни очакваше на главния вход. Когато спряхме, тя се качи при нас и нареди на шофьора да ни закара обратно в центъра на лагера. Говореше английски със силен френски акцент и Уилис ни каза името и фамилията й, но аз чух само първото: Мари.

Двамата с Уилис, изглежда, се познаваха добре. Седяха един до друг без притеснение и без да разговарят — като възрастна семейна двойка, която изпитва тихо задоволство от присъствието на другия, особено когато има и непознати хора. Точно такива бяха.

Делбърт и Мороу все още гледаха с широко отворени очи. В повечето случаи „пристъпът“ държи по цяла седмица. След това гледката на нещастието навсякъде около теб се превръща в обикновен житейски факт и нервната ти система сякаш спира да го регистрира. Най-сетне стигнахме до няколко палатки, оградени с бодлива тел, на които беше изрисуван голям червен кръст. Слязохме от претъпкания джип, за да ги разгледаме. Мари започна да обяснява:

— Когато пристигнат, бежанците първо минават оттук за медицински преглед. За да прекосят границата и да стигнат до лагера, те предприемат много трудно и опасно пътуване през планините. През този сезон много от тях пристигат с измръзвания и лека хипотермия. Освен това голям брой са ранени от сърбите.

Тя се обърна и ни въведе в първата палатка, като продължи да разказва. На входа чакаше дълга опашка от нещастни албанци, а вътре имаше пет-шест работни поста, на които няколко лекари ги преглеждаха със стетоскопи, сонди и други медицински уреди.

— Тук ги обработваме. Докторите преглеждат раните им и ги разпределят за по-нататъшно лечение.

Спряхме до момиченце, което лежеше на носилка. Беше мръсно, с разкъсани парцаливи дрехи. Една жена, която на пръв поглед изглеждаше на петдесет, но сигурно просто беше преживяла много трудни трийсет, беше надвесена над детето, а млад лекар записваше нещо в някакъв картон.

Мари и лекарят си поговориха на френски в продължение на минута, докато всички гледахме момиченцето. Изглежда, беше в кома, защото лежеше с отворени очи, но не виждаше. После Мари се обърна към нас:

— Момичето е на дванайсет. Майка й казва, че преди седмица, късно вечерта, отряд на сръбската милиция отишъл в къщата им. Майката дори разпознала двама-трима от хората, защото били израснали заедно. Разбили вратата и извели момиченцето и двете й сестри на двора, където ги изнасилили. Казва, че изнасилването продължило часове, защото се изредили около двайсет души. Това момиченце пищяло с първите петима мъже, но после млъкнало, а те продължили да се изреждат. Когато свършили, застреляли сестрите й. Майката не знае защо са пощадили малката, но я оставили там с нея и им дали два дни срок да се махнат, защото иначе щели да се върнат и да го направят отново.