Брайан Хейг - Тайно разрешение

Имелда и помощничките й влязоха с танцова стъпка, понесли табли с пържени яйца, бекон и познатото акано на керемида. Тя отново беше в пълна бойна готовност, дребното й тяло беше напрегнато и готово за скок, а очите й се стрелкаха от Делбърт към Мороу в очакване на предизвикателството. Те не казаха нищо. Спогледаха се горчиво, после хванаха вилиците и ножовете си и веднага започнаха да се хранят направо от подносите с пълно безразличие. Имелда ги изгледа с присвити недоверчиви очи, за да се увери, че това не е някаква нова хитра тактика, която са измислили. Просто не разбираше. След един следобед, прекаран в лагер „Алфа“, дори най-големият шовинист по отношение на здравословната храна би осъзнал, че е вселенска глупост да се оплакваш от малко повече холестерол.

Когато англичаните за пръв път пристигнали в Ирландия, те оградили с много дълбок ров един замък в Дъблин и се нанесли в него, за да управляват страната. Нарекли въпросния ров Предела. Ирландците тогава били див и варварски народ и англичаните, които винаги са били известни със снобизма и снизходителното си отношение към останалите, просто седели в замъка и описвали нецивилизованата и сприхава природа на ирландците като нещо „отвъд Предела“. Е, ние току-що подробно бяхме огледали нещо, което беше много отвъд Предела.

Не можах да мигна почти през цялата нощ, докато един старец умираше от брутален, безсмислен побой, а едно малко момиче с изстинал поглед отново и отново изживяваше кошмарите в главата си и губеше живота си тихо, но мъчително. От тъмните кръгове под зачервените очи на Делбърт и Мороу заключих, че и те са имали среднощни посетители.

Най-сетне Имелда измърмори някаква неразбираема ругатня, за която от опит знаех, че представлява нещо като триумфален вик, и с трополене излезе от стаята, като без съмнение отиде да тероризира някой друг. Просто изпитваше биологична нужда да започва всеки нов ден, като подскача по главата на някого.

Тримата с Делбърт и Мороу поне вече разполагахме с някакъв морален компас, с който да се ориентираме в разследването. Убийството в такава ситуация най-вероятно не беше резултат от вродена злоба или безразсъдство. В Америка имаше много хора, които убиваха просто за да видят как ще се почувстват или като отмъщение за гадното си детство, или защото са видели нещо по телевизията, прочели са нещо в интернет или са чули нещо в текста на някое рап парче. Но когато деветима американски войници извършат ужасно дело на такова място, техните мотиви със сигурност са много по-сериозни. Все още нямахме точна представа какви са тези мотиви, но поне вече знаехме нещо за средата, от която са били породени.

— Мисля, че е време да се разходим до Италия, за да посетим нашите затворници. Според мен вече сме готови да започнем да разпитваме обвиняемите — обявих.

В ъгълчетата на красивите очи на Мороу се появиха няколко бръчки.

— Как ще подходим?

— Все още не съм решил — признах си във внезапен пристъп на несигурност.

Делбърт се оживи за пръв път, откакто се бяхме запознали, вероятно под влияние на моята нерешителност.

— Аз бих започнал с тримата старши офицери — обяви смело.

— И защо би го направил? — попитах.

— Защото ми изглежда най-вероятно командирите да са взели решението.

— А смяташ ли, че е най-вероятно точно те да проговорят?

— Според мен има само един начин да разберем — каза Делбърт.

— Прав е — намеси се Мороу. — Най-важното в това разследване е мотивът. Можем да разберем какъв е само от командирите.

Вече не можех да се сдържам.

— Това би било ужасна грешка — казах.

Мороу въздъхна.

— Останах с впечатление, че нямаш план.

— Промених решението си. Вече имам. Предлагам заедно да разпитаме Санчес, а после да се разделим.

— Добре — съгласи се Делбърт, очевидно приел факта, че всяко негово предложение ще бъде отхвърляно.

— А имаш ли идея за какво да ги разпитваме? — попита Мороу, като хитро избегна следващия ми капан.

— Всъщност да. Смятам, че още не е дошъл моментът да ги хващаме за гърлото. В този рунд искам просто да чуем тяхната версия за събитията.

Вечно полезната Имелда беше уредила полета ни още предишния ден. На пистата чакаше нов „С–130“, натъпкан до тавана с шумни войници и пилоти, които се готвеха да прекарат отпуската си в Италия. Когато тримата влязохме, в самолета изведнъж стана много тихо. Седнахме заедно и никой не ни обърна внимание по време на целия полет, с изключение на тежките убийствени погледи, които ни хвърляха.