Брайан Хейг - Тайно разрешение

— След трийсетина минути имаме среща с първия ни заподозрян.

Двамата поеха към стаите си, а аз се помотах още петнайсет минути край басейна, преди отново да се намъкна в униформата си.

Предварителният арест във военновъздушната база можеше да засрами и самата армия. Беше си почти луксозен хотел — с кабелна телевизия в килиите, индивидуални душове и тоалетни и чиста, модерна столова. Бях виждал армейски казарми за напълно невинни войници, които изглеждаха като запуснати бордеи в сравнение с този затвор.

Надзирателят, един пухкав майор от ВВС, ни посрещна, преди да ни разрешат да говорим със затворниците. Изглеждаше приятен, дружелюбен човек, а двойната му брадичка подскачаше, докато говореше. Имаше да ни каже много хубави неща за екипа на Санчес. Били пример за затворническо достойнство, много възпитани, много сериозни, много добри момчета.

Споделих, че изобщо не се съмнявам, че е разделил заподозрените след задържането им. Той отвърна нещо твърде неясно и веднага се опита да смени темата, така че застанах съвсем близо до него и пак го попитах:

— Затворниците са били разделени, нали?

Той каза „не“, разрешавали им да тренират заедно, а и прекарвали по три часа на ден в нещо като занималия. Попитах го кой идиот им е разрешил да се събират. Той силно се изчерви и отвърна, че тази привилегия била разрешена лично от командира на Десета бригада генерал Мърфи.

Едно от обвиненията срещу хората на Санчес беше за конспирация, а всеки специалист по наказателно право знаеше, че стандартната процедура в такива случаи е заподозрените да бъдат разделени, за да не могат да уточнят алибито си. Майорът от ВВС пък знаеше, че е нарушено много сериозно правило, и след като се изчерви още повече, ме попита дали искам да видя копието от заповедта на генерал Мърфи. Искаше да спаси собствената си кожа и да излезе чист от голямата каша, ясно. Отвърнах, че искам и още как, по дяволите, че искам да видя и оригинала, искам да го видя веднага след разпита и от този момент нататък прекратявам действието на тази заповед.

В действителност исках най-вече да наритам до смърт малкия пухкав майор от ВВС, който беше дал на Санчес и хората му цяла допълнителна седмица, през която алибито им да отлежи, така че работата ми да стане стотина пъти по-трудна.

Поканиха ни в една стая, в която да изчакаме. След около три минути въведоха капитан Тери Санчес. Беше облечен в бойна униформа, без окови или белезници. Сержантът от ВВС, който го придружаваше, дискретно излезе от стаята.

Санчес стоеше изправен като статуя до вратата, сякаш краката му внезапно бяха потънали в бетонния под. Изучаваше ни като лъвове, които са дошли да го разкъсат. Изглеждаше по-слаб, отколкото на снимката, а очите му бяха по-твърди, по-малко тъжни, почти безчувствени. Понякога обвинението в масово убийство оказва този ефект върху хората.

— Капитан Санчес, аз съм Шон Дръмънд, водещ разследването, а това са двамата ми помощници Джеймс Делбърт и Лиса Мороу. Моля, седнете.

Посочих му стола от другата страна на масата. Без да каже дума, той прекоси стаята и седна.

— Това е само предварителен разговор — уточних. — Съобщиха ни, че сте се отказали от правото си на него да присъства и адвокат. Вярно ли е?

— Точно така — каза той с малко неуверен глас.

— Как е семейството ви? — попитах, като се опитвах да го предразположа.

— Добре са.

— Разрешават ли ви да им се обаждате редовно?

— Достатъчно често.

— Как се отнасят с вас тук?

— Много добре, майоре. Престанете с тези глупости и давайте с въпросите.

Не изглеждаше ядосан, а по-скоро напрегнат — като човек, когото водят на бесилото и той не може да се насили да разменя любезности с тълпата.

Усмихнах се.

— Добре, да се захващаме за работа.

— Хубаво.

— Имаме няколко предварителни въпроса — обявих, като поставих диктофона на масата между нас. — Ако не искате да отговорите на някой от тях, можете да се въздържите. Но трябва да ви предупредя, че това е официално разследване и ако някое от твърденията ви по-късно излезе лъжливо, може да доведе до допълнителни обвинения.

Делбърт и Мороу ме изгледаха с изражения от типа „това пък що за тъпотия беше“. На човека срещу нас бяха предявени трийсет и пет обвинения в убийство, както и за множество други сериозни престъпления, а аз го заплашвах с дреболии.

По отношение на всеки друг те щяха да са прави. Но Санчес беше офицер от армията на САЩ и най-вероятно щеше да изпита известно напрежение от моето предупреждение. Офицерската чест продължаваше да се цени.