Брайан Хейг - Тайно разрешение

Започваше да се изнервя. Очевидно постоянните въпроси за сигналните ракети му лазеха по нервите. А аз точно това исках. Ако успеех да го накарам да се отклони от лъжливата версия, която явно беше подготвил заедно с останалите, и да започне да импровизира, щях да открия пътя за атаката.

— Добре, продължете — подканих го.

Той спря за момент, за да си възвърне самообладанието, после продължи:

— Бягахме цял ден. Надявах се, че след като се стъмни, ще можем отново да завием на юг и да се опитаме да достигнем границата. Към полунощ спряхме и образувахме наблюдателен периметър. Около нас продължаваха да се чуват превозни средства и ние разбрахме, че сърбите засилват издирването. После, към два през нощта, на километър и половина от нас излетя още една сигнална ракета. Тогава взех оперативно решение.

— Какво?

— Трябваше да устроим засада на някоя сръбска колона.

— Защо взехте това решение?

— Защото трябваше да привлечем вниманието на сърбите. Не можехме да ги надбягаме. Оформяха примка около нас. Трябваше да ги принудим да бъдат толкова внимателни, колкото бяхме и ние. Разбирате ли ме?

— Не — отвърнах. — Обяснете го по-подробно, моля.

— Бяхме на тяхна територия. Те се чувстваха в безопасност. Движеха се с пълна скорост, преследваха ни пеша и се опитваха да отрежат пътя ни с превозни средства. Ако не откриех начин да ги забавя, щяха да ни хванат.

— И вие решихте, че засадата ще ги забави?

— Естествено. Трябваше да разберат, че представляваме опасност. Ако продължаваха да не внимават в картинката, щяхме да ги накараме да си платят за недоглеждането.

— Заповедите ви не гласяха ли, че можете да убивате само при самозащита?

— Това си беше точно самозащита — каза той толкова убедено, че все едно не можеше да се спори по въпроса.

— Значи им устроихте засада?

— Да. Реших да ги ударим призори. Използвах картата, за да избера място на пътя, където имаше S-образен завой с хълмове от двете страни. Придвижихме се дотам за един час и около четири сутринта бяхме на позиция. Устроихме засадата и зачакахме. От време на време минаваше по някое превозно средство, но ние го пускахме. После, около шест и половина, се зададе колона от около шест коли и ние ги нападнахме.

— Защо избрахте точно тази колона?

— Защото беше по-голяма. Исках сърбите да си помислят, че сме повече от хората в един екип за специални операции. Исках да си помислят, че сме трийсет-четирийсет души. Ако ударехме само една кола, щяха да разберат, че си имат работа с малобройна част.

— Но ако вече са ви забелязали и проследили, не са ли знаели колко сте?

— Точно там е работата. Според мен знаеха, но аз исках да ги накарам да се съмняват. Нямаше откъде да разбера дали в нашата зона работи само един екип или петдесет. Реших, че ако ударим по-голяма колона, ще си помислят, че сме повече, отколкото са смятали първоначално.

— Колко време отне засадата?

— Не мога да кажа със сигурност. Пет минути или малко повече.

— Опишете я.

— Беше стандартна L-образна засада. Поставихме две противотанкови мини с дистанционни детонатори на пътя, за да взривим първата кола и да спрем колоната. Заложихме венче от маргаритки от мини „Клеймор“ покрай отсрещната страна на пътя, които задействахме, след като войниците излязоха от колите и се опитаха да заемат позиции зад тях. После обстреляхме колоната с „М16“ и картечници в продължение на няколко минути. Накрая си тръгнахме.

Това обясняваше защо толкова много от труповете в Белград имаха сачми от противопехотни мини, забити в гърба. Беше облекчаващо откритие, защото другото обяснение би било, че Санчес и хората му безжалостно са взривили няколко мини „Клеймор“ в гръб, докато врагът е отстъпвал. Ако казваше истината, поне отпадаше обвинението, че е превишил рамките на обичайните бойни действия и е проявил изключителна жестокост.

— Имаше ли оцелели?

— Да.

— Откъде знаете?

— Продължиха да стрелят, докато отстъпвахме.

— С леки или тежки огнестрелни оръжия?

— Леки, но и така бяха достатъчни.

— Колко оцелели бяха останали според вас?

— Вероятно четирима-петима, които продължаваха да стрелят. А сигурно е имало и доста ранени.

— Знаете ли, че според сърбите няма оцелели?

— Това е лъжа! — извика той, очевидно разгневен. — На този път бяха останали живи войници, когато си тръгнахме!

— Аз лично огледах труповете — казах. — Трийсет и пет души.

В този момент очите ни се срещнаха и ние просто се гледахме известно време. Понякога, по средата на някоя бомбардировка от лъжи, някаква частица истина все пак се промъква в разговора. Усещането е толкова свежо, че ушите ви започват да звънят. Беше точно един от тези моменти.