Брайан Хейг - Тайно разрешение

На секретаря имаше три записани съобщения. Едното беше от нахалния, досаден съветник на президента, с когото се бях запознал, преди да тръгна от Вашингтон, а второто беше от генерал Клапър, шефа на военната колегия. Тези типове са такива — ако им се обадиш веднъж, никога няма да можеш да се отървеш от тях. Като досадно гадже, което не иска да те остави на мира.

Помолих оператора незабавно да ме свърже с генерал Клапър. Не че толкова ми се говореше с него, но ако не му се обадех веднага, пак щеше да ми позвъни посред нощ в крайно добро настроение.

Невероятно деловата му, хладна секретарка вдигна на първото позвъняване, а само след миг чух и него самия.

— Как се чувстваш като знаменитост?

Засмя се, което не беше много трудно, тъй като никой не го беше накарал да се наведе, та да го изтипоса в гръб на първата страница на национален всекидневник същата тази сутрин.

— Вчера ми харесваше повече, защото все още никой не беше чувал за мен.

— Какво толкова направи, за да вбесиш Бърковиц? — попита той, като демонстрира забележителна обща култура.

— Това, че му затворих телефона, брои ли се?

— Не бих ти препоръчал да правиш такива неща.

И аз не бих си го препоръчал, но не се канех да го признавам. Само комунистите си падат по публичните самопризнания и вижте докъде се докараха.

— И как е времето във Вашингтон? — попитах.

Той замълча за миг, а после каза:

— Всъщност е горещо като в ада. Някои хора се питат дали са постъпили правилно, като са те назначили да оглавиш това разследване. Нищо лично, Шон, но статията на Бърковиц е направила впечатление в някои среди.

— Има ли конкретен човек, който се съмнява дали е постъпил правилно? — попитах, като прехапах устни.

— Все още не съм говорил лично с него, но ми казаха, че президентът е прочел статията и се наложило да го изстъргват от стените.

— А, тоя ли — казах толкова незаинтересовано, колкото успях да го докарам. — А някой друг? Някой по-важен?

— Председателят на Съвета на началник-щабовете на въоръжените сили също не звучеше много доволен. А с него вече говорих лично.

Настъпи мълчание — една от онези паузи, които можете да определите единствено като „напрегнати“. Бърковиц беше ударил много по-близо до десетката, отколкото си мислех. Тишината продължи прекалено дълго, докато най-сетне осъзная, че по този начин Клапър учтиво ми предоставяше избора да предам това разследване на някой друг, най-вероятно някой по-отговорен. Трябва да си призная, че сериозно се замислих върху тази възможност, защото откъдето и да го погледнете, нямаше как да спечеля от тази ситуация.

Не знаех какво мисли Клапър, но знаех какво бих си помислил аз на негово място. Бих се молил човекът срещу мен да каже: „Виж, това нещо малко надхвърля възможностите ми и аз наистина дадох всичко от себе си, но не мислиш ли, че е време да назначиш изцяло нов екип, по възможност съставен от генерал и няколко високопоставени помощници?“ Не беше трудно да се сетя, че в момента вероятно му се караха здравата. Казано по друг начин, кариерата на генерал Клапър беше в ръцете ми и можех да си представя, че тази мисъл не го радва особено. Най-сетне избърборих:

— Вижте, генерале, аз започнах тази история и бих искал аз да я приключа.

Без да се колебае нито за миг, той отвърна:

— Добре, нека да опитаме по твоя начин. Но все пак внимавай, Шон. Поработи върху отношенията си с пресата.

— Дадено — отвърнах, но продължих да се чудя защо не се отказах.

Бърковиц ми беше дал удобна възможност, без да иска, и можех да се обзаложа, че ще бъде последната.

Следващото обаждане беше от човека, с когото не исках да се чувам за нищо на света, но нямаше как. Помолих оператора да набере номера и чух познатия недоволен глас от другата страна:

— Дръмънд слуша.

— Здравей, татко — казах.

— Как си? — попита той.

— Чудесно — отвърнах по най-простия начин. — Чудесно наистина.

— Видях те във вестника.

— Предположих.

— Не знаех, че са те назначили да водиш разследването — каза той и въпреки че в това нямаше обвинение, смисълът беше ясен.

— Сигурно съм забравил да ти кажа. Бях малко зает.

— Искаш ли един съвет от стария войник? — попита той.

— Няма да навреди, предполагам — излъгах.

Съветите му винаги ме закопаваха.

— Не тръгвай с рогата напред. И не забравяй да си пазиш гърба.

— И още как, тате — казах.

Точно така разговарят със синовете си старите войници — с войнишки притчи, които всъщност звучат малко идиотски.