Брайан Хейг - Тайно разрешение

— Добре — казах, като се наслаждавах на победата си. — Някога била ли си омъжена?

— Това е прекалено лично.

— В тази игра няма ограничения, госпожичке. Това е кървав спорт. Отговори на въпроса.

— Добре де, бях. Съпругът ми също беше военен адвокат.

Тя изведнъж се натъжи.

— Един ден се върнах от командировка и го заварих с една двайсетгодишна секретарка.

— Колко време бяхте женени? — попитах.

В тази игра имате право само на един въпрос, но аз се възползвах от най-висшето правило — че играчът с по-висок чин винаги определя нови правила.

Тя се вторачи в чашата си.

— Три години. Запознахме се на втората година от следването ми и се оженихме веднага щом завърших. Сигурно аз съм виновна. Винаги съм работела твърде много и той… вероятно се е почувствал пренебрегнат.

— Уиски! — излаях.

Тя ме изгледа шокирано:

— Какво?

— Нали ме чу! Уиски!

Мороу глътна питието и ме изгледа страшно чаровно и неприязнено.

— Откъде разбра?

— Каза прекалено много. А си от хората, които не говорят за личния си живот.

— Добре. А ти бил ли си женен? — попита тя.

— Не.

— А влюбвал ли си се?

— Само по един въпрос.

— Последния път ти ми зададе два.

— Добре де. Влюбвал съм се веднъж.

— И защо не се ожени за нея?

— Свършиха ти въпросите. Тя ме изгледа умоляващо.

— Ще изпия уискито и този рунд ще бъде реми. Моля те. Отговори.

— Първо пий — настоях и тя се подчини.

— Защото не можех да се оженя за кучето си — отвърнах и се ухилих като истински злодей.

Тя се намръщи.

— Това беше гадно.

— Парфюмът с аромат на лилии също — казах и тя почти падна от стола си от смях.

— Между другото е три на две за мен — отбелязах. — Ти плащаш сметката.

Тя вдигна два пръста, барманът се ухили и веднага ни донесе още две питиета. Барманът беше италианец и очевидно си мислеше, че се каня да я напия зверски, за да я занеса в стаята си и да я побъркам от секс. В Америка подобно поведение може да се счете почти за изнасилване. Но в Италия правилата бяха различни. Тук това се смята за проява на добър вкус, както и всичко друго, което в крайна сметка завършва с търкаляне в сеното. Той завистливо ми се усмихна, донесе напитките и аз му кимнах по мъжки в знак на разбиране.

— Как ти се стори Санчес? — попита тя.

— Порядъчен човек — признах.

— И аз така си помислих.

— Това ли очакваше? — попитах.

— Не. Изобщо не очаквах това.

— А какво?

— Не знам. Защитавала съм много убийци. Не ми приличаше на тях. Може би е прекалено мек. Недостатъчно агресивен.

— Може и да не е убиец.

— Как така?

Отпих от четвъртото си уиски за последните двайсет минути и усетих как мозъкът ми започва да се замъглява.

— Предполагам, че там с тези девет мъже се е случило нещо много странно.

— Странно в какъв смисъл?

— Ами нека ти обясня. Това не са военни действия като във Виетнам, Корея или Втората световна, където понякога цели бригади са превъртали и са започвали да убиват. Санчес и хората му са били под съвсем друг вид напрежение.

— Значи според теб не е станало така, както пише по вестниците?

— Не. Според мен изобщо не е било толкова сложно.

— Защо?

— Защото не са избили сърбите веднага. Защото след избиването на хората на Ахан са изчакали два дни, достатъчно време да се успокоят. Защото в този екип е имало деветима мъже, а девет души не могат заедно да решат да извършат нещо гадно. Защото в такива случаи винаги има обстоятелства, които е адски трудно да разбереш, ако не си бил там.

— И какво е станало според теб?

— Наистина не знам.

Тя отпи голяма глътка скоч.

— Ти си бил на война. Някога усещал ли си подобно желание?

Замислих се.

— Веднъж, предполагам.

— От какво се получи?

— Беше няколко дни след края на Войната в Залива. Републиканската гвардия на Саддам се беше измъкнала от обръча и започна да избива кюрдите и шиитите, които нашето правителство беше подтикнало да се вдигнат срещу режима, след като им обещахме да унищожим армията на Саддам. Излезе, че сме ги излъгали.

— Май си спомням нещо за това.

— Е, медиите в Америка не обърнаха особено внимание. И така, те се вдигнаха и изведнъж изникна Републиканската гвардия. Така и не разбраха какво ги е ударило. Хиляди кюрди и шиити, много от тях жени и деца, започнаха да загиват. Оцелелите избягаха на юг, в Кувейт. Построихме лагери и направихме всичко възможно, за да ги излекуваме и да се погрижим за тях, но от това се почувствахме още по-зле.