Брайан Хейг - Тайно разрешение

— И сте искали да отмъстите?

— Не. Искахме да сподавим чувството си за вина. Нашето правителство беше постъпило много непочтено и тези хора плащаха за това. Но Чичо Сам не беше там да ги погледне в очите.

— И според теб тук е станало нещо подобно?

— Не. Нищо подобно. Виждаш ли, на нас ни се искаше и адски много говорехме за това. Но нищо повече.

Тя пресуши уискито си и за момент ми се стори малко замаяна, а устните й — влажни. Почувствах се дързък, а очите ни се потърсиха и се срещнаха. А после настъпи една дълга неудобна пауза.

В крайна сметка тя наруши мълчанието, като ми каза да спра да я настъпвам, защото била със сандали. После плати сметката и се разделихме при асансьора, защото тя настоя да изкачи два етажа пеш, а аз исках да се кача комфортно. Когато я видях за последно, се клатушкаше между стената и перилата, като от време на време се препъваше в стъпалата и се опитваше да се движи грациозно. Някои жени наистина не трябва да си поръчват нищо друго освен „Евиан“ с лимон.

На следващата сутрин имах съвсем леко главоболие, докато колата ни подскачаше по пътя към затвора на военновъздушната база, но горката мис Мороу явно изпитваше в пълна сила отмъстителната злост на скоча. През половината време запушваше ушите си с ръце, за да предпази размътения си мозък от титаничния рев на шестцилиндровия двигател и гласа на Делбърт, който беше особено весел и приказлив.

Беше денят, в който трябваше да се разделим и всеки да поеме отделен заподозрян, за да го разпита. Ако се ограничавахме до два часа с всеки от оставащите войници, щяхме да свършим още следобед. Реших да се хвана със старшина Майк Персико, сержант първи клас Анди Колдуел и сержант първи клас Франсоа Перит.

Майкъл Персико беше на четирийсет и шест. Беше бивш тиловак, който беше кандидатствал за обучение за участие в бойни действия и го бяха приели. Във всяко елитно формирование от специалните части има по един старшина, когото обикновено наричат „шеф“. Те са техническите специалисти, които отговарят за функционирането на всички останали, грижат се за оръжието, комуникациите, медицинското осигуряване. Персико беше в този екип от осемнайсет години. Беше „старото куче“ в него — нещо като живата му история. Имаше „Бронзова звезда“ за проявена смелост от Сомалия и „Сребърна звезда“ от Залива.

Бях чел мотивите за награждаването му и останах впечатлен. По време на Войната в Залива беше помогнал на екипа да навлезе дълбоко в иракската пустиня, за да унищожава ракети „Скъд“. Открили една, дали координатите за въздушен удар, който взривил както ракетата, така и установката, а после изгубили двама души, докато се изтегляли. В Сомалия пък Персико и неговите хора получили заповед да помогнат на взвод рейнджъри, попаднали в засада, докато се опитвали да пипнат Айдийд. Един от хората на Персико бил ранен и той рискувал собствения си живот, като влязъл под сомалийския огън, за да го спаси. Персико беше смел човек, нямаше спор.

Огледах го внимателно, когато го доведоха в стаята за разпити. Беше среден на ръст и на килограми. Изглеждаше сух и як, със силно посивяла коса и загрубяла от стихиите кожа, с дълбоки бръчки, особено около устата. Очите му бяха сиви като на вълк. Ходеше самоуверено, както правят хората, които са получили от живота това, което са искали.

Той си доведе и адвокат — капитан Джаки Каръдърс, която приличаше на футболен защитник, но малко по-едра и с физиономия, сякаш запечатала съприкосновението със задницата на камион.

— Седнете, моля — обърнах се към тях и те седнаха точно срещу мен.

— Уведомили ли сте клиента си за правата му? — попитах Каръдърс.

— Да.

— Тогава, ако нямате нищо против, да започнем направо.

Персико ме изучаваше с бледите си сиви очи така, както би гледал врага на бойното поле.

— Нямам нищо против — отговори адвокатката от името на двамата.

Извърнах поглед от нея към Персико.

— Бихте ли описали събитията, довели до унищожаването на отряда от АОК, който сте обучавали?

Той погледна адвокатката си и тя кимна.

— Командирът на отряда от АОК се казваше капитан Калид Ахан. Дойде при нас следобед на тринайсети и каза, че планира атака срещу едно сръбско полицейско управление призори на следващия ден…

— Той ли планира атаката? — прекъснах го.

— Да, сър, самостоятелно. Някакви местни му разказали как управлението не се охранява сериозно и сърбите по цял ден пият и измъчват местните.