— Така ли направихте?
— За известно време. Перит беше най-отзад и залагаше сигнални ракети на всеки километър и половина — два. Няколко от тях излетяха, така че Санчес реши да се движим на зигзаг.
— Колко точно излетяха?
— Не знам. Две или три.
— На какво разстояние бяха сърбите, когато излетяха?
— Пет-шест километра, предполагам.
— Всеки път на едно и също разстояние?
— Горе-долу.
— Къде бяхте вие самият в колоната?
— По средата. Имаме стандартна оперативна процедура за придвижване. Перит и Мачуско се грижат за безопасността в края на колоната, Санчес се оправя с картата и компаса, а аз стоя по средата и се грижа да се придвижваме както трябва.
— Щом сте били в средата, предполагам, че не сте обсъждали решенията на капитан Санчес със самия него?
— Не постоянно, но говорихме един-два пъти.
— За какво?
— Говорихме, когато разбрахме, че сърбите са след нас. Предложих му да започнем да се движим на зигзаг и да тръгнем на изток, тъй като предполагах, че според сърбите бихме тръгнали право на юг към македонската граница.
— А вторият път?
— По-късно същата вечер. Спряхме за почивка около полунощ и образувахме охранителен периметър. През целия ден чувахме автомобили и виждахме прах над дърветата и предположихме, че сърбите се опитват да ни вкарат в капан. Знаехме, че ще трябва да предприемем нещо. Решихме, че най-добрата идея е да им устроим засада, за да ги забавим.
— Чия беше идеята?
Той се замисли и аз разбрах, че не е очаквал този въпрос. После каза:
— Може и моя да е била. Или на Мачуско или Перит. Но всички бяхме единодушни, че е доста добра идея.
— Значи не го е измислил капитан Санчес?
— Не, но той веднага се съгласи. И защо не? Нямахме друг избор.
— Къде бяхте на позиция по време на засадата?
— По средата.
— Сърбите отвърнаха ли на огъня?
— Отначало не. Първата кола се взриви и те се паникьосаха. Започнаха да скачат от камионите и да тичат насам-натам като мравки, като се криеха зад тях. После взривихме и линията от мини и това също ги стресна доста. Минаха две-три минути, преди някой да ги организира и да започнат да отвръщат на огъня.
— Опишете как отвърнаха. С лек или интензивен огън?
Той се усмихна.
— Според моя личен опит всеки път, когато по теб стреля повече от един човек, огънят може да бъде описан като „интензивен“.
Не се усмихнах в отговор.
— Колко души според вас отвръщаха на огъня?
— Отначало десетина. Към края бяха четири или пет.
Вторачих се в него.
— Според вас колко сърби бяха останали живи, когато си тръгнахте?
— Не знам. Поне четирима или петима, които продължаваха да стрелят по нас. Сигурно е имало и доста ранени.
— Как така са загинали всички според вас?
— Предполагам, че самите сърби са ги избили.
— Защо?
— Може би за да ги накажат, че са се оставили да ги хванат. Или за да изкарат нещата по-гадни, отколкото бяха. Очевидно е свършило работа.
— Защо мислите така?
— Защото армията на САЩ и медиите смятат, че сме ги избили ние — отвърна той и се вторачи в мен със сивите си очи. — Вие също, нали?
Не му отговорих. Вместо това попитах:
— А вие направихте ли го наистина?
— Не. Просто се опитвахме да се измъкнем.
Протегнах се, изключих диктофона, прибрах бележника си в куфарчето и се изправих, все едно се канех да си тръгвам. Персико хладно проследи движенията ми, а адвокатката не помръдна.
Отидох до вратата и се обърнах.
— Още един въпрос. След засадата, докато се движехте към македонската граница, спомняте ли си колко сигнални ракети излетяха?
Той се почеса по брадичката.
— Аха. Две, мисля.
Прекъснахме за обяд веднага щом свърших със сержант първи клас Анди Колдуел, който се оказа добродушен, весел човек със средна интелигентност и не особено детайлни наблюдения върху околната среда. Определено не беше от лидерите в групата. Беше специалист по едрокалибреното въоръжение и доколкото можех да преценя, с това се изчерпваха интересите и възможностите му. Всичко, което ми каза, беше почти точно копие на разказа на Персико. Сметнах, че разговорът е бил доста безполезен.
Обядвахме в столовата на военновъздушната база, оборудвана с добре зареден бар със салати, и Делбърт и Мороу си сипаха по три пъти, защото очевидно страдаха от абстиненция след терапията на Имелда. Делбърт беше разговарял с щабен сержант Джордж Бътлър и сержант Езекийл Грейвс, лекаря на екипа, който беше и най-младият му член. Мороу беше разпитвала сержантите Брайън и Джеймс Мур — братя близнаци, които бяха в „Алфа“ от шест години. След Грейвс и Санчес те бяха последното попълнение.
Читать дальше