Брайан Хейг - Тайно разрешение

Той ме изгледа подигравателно.

— А законите не заемат ли много място в кабинета ти?

— Да, но аз не разнасям кабинета си на гръб.

— Ако двамата с Мачуско не носим каквото трябва, заради нас ще избият всички.

— Добър довод. И така, докато се изтегляхте, следяха ли ви?

— Аха.

— Откъде знаеш?

— Сърбите постоянно взривяваха сигналните ракети.

— Колко пъти се случи това?

Той се поколеба, после ми се ухили, сякаш псуваше наум.

— Не си спомням точно.

— Не си спомняш?

— Точно така.

— Кажи ми горе-долу колко бяха. Една? Десет?

— Казах, че не си спомням точно.

— Капитан Санчес каза, че са били пет — излъгах.

— Хубаво. Сигурно са били пет.

— Персико каза, че са били осем — излъгах отново.

— Е, като се има предвид, че Персико е в пъти по-умен от Санчес, по-скоро са били осем. Да, осем бяха — излъга ме той в отговор.

— Извинявай, не разбрах нещо. Персико е по-умен от Санчес?

— Точно така.

— Как така по-умен?

— Ами така, има по-голям опит и знае какво прави. Санчес няма да може да си избърше задника, ако той не е там да му помага.

Много интересно наблюдение, помислих си. По-късно със сигурност щях да се върна към него. Но в този момент не ми се занимаваше с личните вкусове на Перит, защото ми изглеждаше като човек, който мрази много неща и с удоволствие говори за това. Адвокатите например.

Преминах към следващия въпрос.

— Как беше взето решението да се устрои засада?

— Нямам представа.

— Не участва ли в него?

— Не, не участвах. Сигурно е станало, след като установихме отбранителен периметър същата вечер. Санчес и Персико поговориха известно време, а после ни казаха да проверим оръжията и амунициите си, защото ще правим засада на сърбите. Не знам нищо повече.

— Имаше ли нещо конкретно, което ви накара да вземете това решение?

— Аха.

— Какво?

— Какво ли? Човече, ти изобщо ли не внимаваш? Преследваха ни цяла банда ядосани сърби, които искаха да ни изкормят!

— Вечерта избухнаха ли и други ракети?

— Не помня.

— Глупости, сержант. Ти си отговарял за охраната на екипа и се опитваш да ми кажеш, че не си спомняш дали си видял да избухват и други ракети?

— Точно така.

Отворих куфарчето си, извадих жълтия бележник и се престорих, че проучвам нещо, записано в него. След двайсетина секунди размисъл заявих:

— Според капитан Санчес е имало още три ракети, а Персико е съгласен с него.

— Добре тогава — каза той. — След като освежи паметта ми, вече си спомням. Имаше още три ракети.

След като потвърдих, че лъжеше като разпран, можех спокойно да продължа.

— Кой охраняваше засадата?

— Аз.

— Къде беше застанал?

— На около седемстотин метра източно от мястото на засадата. Избрах си място на един хълм, от който се виждаше на километър и половина наоколо.

— Значи е трябвало да кажеш на другите коя колона да ударят?

Той кимна.

— Имаше ли някакви специални заповеди?

— Аха. Искаха да избера хубава голяма колона, но без бронетранспортьори или танкове. Пуснах три-четири дребни риби, преди да избера тази.

Докато разказваше, очите му светнаха като на човек, който си спомня усещането за леденостуден млечен шейк в горещ летен ден или първата целувка в сеното с ученическата си любов.

— Взе ли участие в самата засада?

— Не. Останах на позиция, за да гледам дали не идват други сръбски колони. Ако имаше такива, трябваше да предам на другите да прекратят стрелбата и да се изтеглят.

— Значи не знаеш какво е станало на самата засада?

Той разочаровано сви рамене.

— Чух изстрели и експлозии, а и след това ми разказваха, но нищо не видях. Когато свършиха, се присъединих към останалите на определеното място за среща, на около два километра южно от мястото на засадата.

— И продължихте да се изтегляте?

— Точно така.

Изключих диктофона и натъпках книжата си в куфарчето. Перит ме наблюдаваше със смъртоносните си очички и нахалната си усмивка.

— Благодаря, сержант — казах възможно най-учтиво. — Беше много полезен на разследването.

— Колко? — попита той, като ме гледаше.

Свих рамене.

— Изключително много.

Той за пръв път загуби самообладание и аз си тръгнах с приятно самодоволство. Истината беше, че изобщо не ми беше помогнал. Но пък ми се искаше да не успее да мигне тази нощ, като се чуди дали не е направил някакви катастрофални разкрития.

Същия следобед със самолет пристигнаха Имелда и две от най-симпатичните й помощнички, за да започнат да печатат записаните с диктофона разпити. Тя взе стая в нашия хотел и трите я превърнаха в импровизиран кабинет.