Брайан Хейг - Тайно разрешение

— Да, сигурно си права — излъгах.

Имелда беше повече от коварна. Тази жена можеше да преподава частни уроци на Макиавели. Просто исках да видя дали Мороу ще каже на Делбърт, че Имелда само си играе с него.

Тримата пак се събрахме в седем и три часа обсъждахме, каквото бяхме чули и научили. Поне от моята гледна точка двете нямаха нищо общо.

Разговорът на Делбърт и Мороу със сержант Мачуско очевидно беше протекъл по сходен начин с моя разговор с Перит, тоест Мачуско също беше демонстрирал чар на гърмяща змия в размножителния период. Мороу го описа като заплашителен наглед италоамериканец от Южен Бруклин, който би работил като наемен убиец за мафията, ако не беше в армията на САЩ. И със сигурност щеше да се справя чудесно.

Специалните части, както и повечето военни формирования, започват със сурова смес от различни хора, които постепенно се организират в оперативна клетка. Хората със средни възможности се превръщат в обикновени войници, чиято единствена отговорност е да се мъкнат с останалите и да правят каквото им кажат. Повечето се сковават от ужас в момента, в който полетят първите куршуми, и не помагат с нищо в битката. Затова в дните на Наполеон и Фридрих Велики са слагали едри чепати сержанти в ариергарда, за да прострелват в гърба всеки войник, който не се справя със задачата да зарежда оръжието си и да стреля по посока на противника. Днешният войник със средни възможности знае, че зад гърба му няма кръвожаден, безмилостен сержант. Освен това дълбоко в себе си не се съмнява, че е именно със средни възможности, и не иска да рискува, за да докаже противното.

От друга страна, най-страховитите типове — онези, които са в състояние да убиват по рефлекс, оправят се във всякакви условия и разсъждават трезво дори при най-тежки обстоятелства — обикновено биват натоварвани със специални функции, от които зависи оцеляването на цялата бойна част. В нашия случай това бяха Мачуско и Перит.

— Страшнички са — каза Делбърт.

Кимнах.

— Открай време всяка армия е привличала хора като тях. Това е хубаво. Ако нямаше армии, в които да се записват, щяха да стоят по улиците и да търсят кого да убият. Така поне убиват за доброто на страната и другарите си.

— Много успокояващо — отбеляза Делбърт с изключително дразнещ тон.

— Така си е — уверих го. — Образът на хубавите малки войничета в блестящи униформи от времето на „Пустинна буря“ е пълна измишльотина. Почти всички най-добри войници в някаква степен са психопати, но го прикриват. Някои дори не го прикриват. Един човек в идеално умствено здраве просто не е на мястото си на бойното поле.

Мороу се прокашля няколко пъти, като по този начин дискретно обяви, че става късно, и макар философските ми наблюдения да бяха безценни, може би нямаха нищо общо с разследването. Жените мразят мъжете да говорят за коли, мацки и войни.

— Някой от нас чул ли е нещо днес, което да противоречи на основната линия на защитата? — попита тя, като се опитваше да ни върне в релсите.

— Аз не — каза Делбърт.

— Зависи — казах аз. — Всички се придържат към една и съща обща концепция, но се разминават тотално в подробностите.

Делбърт ме изгледа замислено.

— Може би, но не искам да съм на мястото на прокурора.

— Наистина ли? — попитах.

Той започна да свива пръсти един по един.

— Първо, имат чудесно оправдание за онова, което са извършили. Второ, няма други свидетели. Трето, както сам призна, историята им съвпада. Четвърто и най-зловещо, тя звучи съвсем достоверно.

— Значи смяташ, че имат шансове за добра защита? — попитах.

Той кимна, а Мороу се обади:

— Не, майоре, не просто добра. Отлична защита.

— Добре, но не пропускате ли една неудобна подробност? Какво ще кажете за малките дупки в главите на сърбите?

— Може би Персико е прав — отвърна Мороу. — Може би сърбите са ги застреляли, за да инсценират жестокост.

— Тогава защо не са раздухали историята? — попитах.

— Не знам — бързо каза Делбърт. — Може би просто чакат да видят какво ще направим. Може би пазят това разкритие за резерва, ако решим да оправдаем засадата на Санчес.

— Нещо като изнудване?

— Точно така. Като се замислиш, е много хитро. Даваме препоръка Санчес и хората му да не бъдат обвинявани, а после сърбите устройват още една голяма пресконференция. Раздават на журналистите фотографии с близки планове на пробити глави и обявяват, че са го направили нашите. Ще излезе, че сме се опитали да го покрием. Още по-хубавото за тях е, че сега знаят, че ние знаем. Вероятно точно това беше причината Милошевич да ни разреши да отидем в онази морга.