Брайан Хейг - Тайно разрешение

— Значи според теб е капан? — попитах.

Делбърт се изправи и закрачи напред-назад из стаята — много разсейващ навик, който се шири сред пледиращите юристи. По някаква причина много от тях не могат да вържат и две приказки, ако не са на крак. Все едно цялата кръв трябва да напусне мозъка им, преди да започнат да говорят.

— Кой знае? — каза той, като размаха ръце в изразителен жест, сякаш се намираше в съдебната зала. — Може и да са били доубити от албански партизански отряд, който е чул изстрелите и е стигнал до мястото на засадата преди останалите сърби. Жертвите са застреляни с „М16“. Косоварите са с американско въоръжение.

— Не трябва да изключваме и тази възможност — признах.

— Проблемът е, че всички възможности не са нищо повече от предположения. Най-важният факт е, че Санчес и хората му са единствените оцелели свидетели.

— И разминаването в детайлите не те притеснява? — попитах.

— Имаш предвид сигналните ракети, за които постоянно ги питаш?

— Да. Сигналните ракети.

— Честно казано, не разбирам защо продължаваш да настояваш на това. Не те упреквам, но според мен се инатиш като магаре. На първо място, те нямат никакво отношение към въпроса. Второ, при подобни обстоятелства и аз не бих запомнил колко са били заложени и колко са излетели. Според мен тези хора са били безумно уплашени, само с бягство са могли да запазят живота си, били са на ръба на физическия и психическия колапс, и никой не е водил точен отчет за броя на ракетите.

— Прав е — обади се Мороу. — Всеки опитен адвокат от защитата ще те опече на шиш, ако се опиташ да повдигнеш този въпрос в съда.

— Значи според теб това не хвърля сянка върху достоверността на показанията им?

— Да, Делбърт е прав. Можем да продължим да човъркаме в дребните подробности и да открием всякакви несъответствия, но трябва да открием нещо наистина сериозно, за да ни свърши работа. А те казват едно и също за всички важни неща, които са се случили. И са единствените живи свидетели. Не можеш да ги обвиниш без свидетели.

— И двамата ли смятате, че те са невинни? — попитах ги. Делбърт отговори пръв:

— Трябва сериозно да обмислим тази възможност. Засега не съм видял нищо, което да я опровергае.

Погледнах към Мороу.

— Да кажем, че сега съм много по-малко убедена, че те са избили онези хора, отколкото преди два дни, когато не бях чула тяхната версия. И не ми казвай, че ти също не мислиш така.

Преместих поглед от нея към Делбърт. Очакваха да им кажа, че според мен хората на Санчес са абсолютно виновни. Досега никога не се бях съгласявал с нищо, което бяха казали, и ако се съдеше по плахите им физиономии, не очакваха прецедент.

— Ето в какво вярвам аз — казах. — Всеки от тях, с когото съм разговарял досега, ме е лъгал. Някои повече, някои по-малко. Хората не лъжат току-така. Имали са цяла седмица на разположение, за да планират алибито си. Може би са го планирали още докато са били там, а в ареста са го усъвършенствали. Нещо в тази история вони.

— Не можеш да обвиниш някого само на основата на миризмата — каза Делбърт.

— А всъщност можеш — отбелязах.

Смътно си спомнях случая с някакъв прословут изнасилвач, който винаги носел маска, и въпреки че никоя от жертвите му не успяла да го разпознае визуално, бойният му прякор „Миризливеца“ се оказал достатъчен да го разкрият.

Вторачих се в Делбърт.

— Някога бил ли си на косъм от смъртта? Например да си карал колата си, а някой да е минал на червено и почти да се е забил в теб?

— Естествено, на всекиго се случва.

— Разкажи ми.

— Стана преди няколко дни. Карах си по шосе деветдесет и пет на юг към Флорида и един влекач мина в отсрещното платно и тръгна право към мен.

— През деня или нощем?

— През деня.

— Натисна ли клаксона?

— Стана твърде бързо. Нямаше време.

— Какво направи?

— Завих рязко надясно и излязох от пътя.

— Блъсна ли някоя друга кола?

— Не, нямаше други коли.

— А някое дърво?

— Едва не се блъснах в едно, но успях да завия наляво и да го заобиколя.

— Какво дърво?

— Нискостеблен бор.

— Какъв цвят беше влекачът?

— Червен.

— Спомняш ли си ясно това преживяване? Можеш ли да го опишеш подробно?

— Да, но не съм съгласен с тезата, която се опитваш да докажеш.

— Защото никога не си участвал в бойни действия. Сетивата ти се изострят максимално. Според теб защо иначе ветераните от Втората световна продължават да разказват истории отпреди петдесет години така, сякаш е било вчера, с всякакви подробности, въпреки че повечето от тях не могат да си спомнят за какво са говорили с жена си на закуска?