Брайан Хейг - Тайно разрешение

Горкият Делбърт изглеждаше така, сякаш се е върнал от онзи свят. Под очите му имаше тъмни сенки. Косата му беше увиснала и мръсна. От време на време забелязвах как устните му се движат, сякаш отново и отново репетира нещо — може би въпросите, които беше задал по време на разпитите. Имелда седеше точно срещу него и някак си успяваше да не се разхили. Хвърлих поглед на Мороу, която веднага отклони очи. Може би се притесняваше, че все още им се сърдя заради снощи. А може би го направи, защото не беше казала на Делбърт за номера на Имелда и току-що я бях хванал на местопрестъплението.

Веднага щом кацнахме, се върнахме в малкия си офис. Имелда и момичетата се хванаха да класират разни неща и да ги пращат по факса. Чакаше ме съобщение да се обадя на генерал Клапър, така че влязох в кабинета си и набрах Пентагона.

Мултифункционалната секретарка на Клапър вдигна на първото позвъняване и ме свърза веднага.

— Как беше в Авиано? — попита той.

— Приятно. Следващия път, когато престъпя закона, бих искал да ме заключат в тяхната военновъздушна база. Затворниците ухаеха на омари и шампанско. Между другото, доста рано сте започнали работа.

По негово време беше шест сутринта.

— Опитвам се да наваксам — изръмжа той. — Загубих цялата вечер в Белия дом.

— Да не би още да говорят за мен?

— Няколко пъти те споменаха, но вече не си толкова модерен като тема на деня.

— И каква е новата тема?

— Искаха да им помогна да нахвърлят възможностите за действие.

— Възможностите за действие? И какво нахвърляхте?

— Първата възможност е да препоръчаш военен съд. Втората е да не го направиш.

— Нямаха ли си друга работа в Белия дом? Да хранят бездомниците, да оправят лихвените проценти, да бройкат новите стажантки?

— Не е толкова просто, Шон. Ако не си забелязал, президентската политика по отношение на Косово не е особено популярна сред нацията. Дори не я наричат „национална политика“, а „личната война на президента“. Страхуват се.

— От какво?

— Представят я като първата война, която се води единствено от морални съображения. Така я оправдават. Война, която се води за защита на принципи. И така, да кажем, че изберем първата възможност. Виждаш ли какъв е проблемът?

— Не. Действията на няколко войници не могат да подкопаят моралните устои на президентската политика.

— За нас да, защото ние не живеем в политиката като хората от Белия дом. Но някои от нашите съюзници здравата им лазят по нервите. Няколко републиканци от Конгреса вече са заплашили със спиране на финансирането и искат да проведат изслушване в комисиите.

— Значи се води битка на върха?

— Може и така да се каже. Да се върнем на въпроса. Другата възможност е да кажеш, че нямаме достатъчни основания за военен съд.

— И какво не е наред с нея?

— Нищо, стига да не е заради недостатъчни доказателства. Бомбардираме сърбите, защото публично сме ги обвинили във военни престъпления, а се оказва, че и ние си имаме военни престъпници. Само дето не ги съдим. Не дай си боже в крайна сметка да пипнем Милошевич и кръвожадните му юнаци. В момента, в който се опитаме да ги осъдим за военни престъпления, ще излезем най-големите двуличници на света.

— Съдебната процедура си е съдебна процедура.

— Двамата с теб го знаем, защото сме адвокати и сме длъжни да го знаем. Но средностатистическият американец не е чувал за съдебни процедури. Останалата част от света пък изобщо не разбира шантавата ни съдебна система.

— Значи би им свършило работа само ако кажа, че отрядът на Санчес е действал отговорно и не е извършил нищо лошо?

— Така ли е било? — попита той прекалено бързо, което беше ясен знак за начина му на мислене в момента.

— Все още не знам. Имат добро алиби. Просто не се връзва.

— Колко не се връзва?

— Зависи от слушателя. Според мен има огромни празнини и несъответствия, които могат да сринат цялата теория.

— Можеш ли да го докажеш?

— Все още не. За съжаление хората на Санчес са единствените живи свидетели.

— Но разказите им съвпадат?

— С изключение на подробностите.

— Значи може би казват истината.

— Според мен не.

Настъпи неловка тишина, после Клапър каза:

— Шон, знаеш ли какво беше единственото ми колебание, когато те препоръчах за този случай?

— Колебание? Не знаех, че е имало колебание.

— Това, че идваш от пехотата. Тревожех се, че ще започнеш да се чудиш какво са направили Санчес и хората му там, какви решения са взели, как са се справили с предизвикателството.