Брайан Хейг - Тайно разрешение

— И според вас наистина го правя?

— Не казвам това. Само те предупреждавам да не се заплетеш в подробности от сорта на това къде са си държали раниците по време на засадата.

— Благодаря, господин генерал. Ще внимавам.

— Ъъъ… има и още нещо.

— Какво?

— Решиха да съкратят периода на разследването. Вече не е двайсет и един дни.

— Шегувате ли се? — попитах, защото не можах да измисля нищо по-умно.

— Не. Според Белия дом много се е проточило. Намират се под невероятно политическо напрежение. Искат да свършите за десет дни.

— Десет? Считано от днес?

— Десет от деня, в който започнахте. Остават ти шест.

— Случайно да има някаква причина за това?

— Шон, ако това представлява прекалено голям проблем за теб, мога да ти намеря заместник.

— Не, не е проблем — казах, като се опитвах да говоря спокойно.

— Чудесно. Знам, че вършиш страхотна работа, Шон. Просто продължавай.

Прехапах долната си устна, после много бързо казах:

— Окей, благодаря.

Затворих. Поех си въздух дълбоко три пъти. Изтръгнах телефона от жака, внимателно се прицелих и с всичка сила го запратих към стената. Чу се страхотен, крайно задоволителен трясък, телефонът проби шперплата и слушалката му увисна в съседната стая.

Една от помощничките на Имелда изтича до вратата на кабинета ми и надникна. Беше онази с глава като гигантски грейпфрут на петна и малки очилца. Погледна ме, примигна два-три пъти и бързо се изтегли, за да тича от бюро на бюро и да предупреждава никой да не ме закача.

Беше ме издал или Делбърт, или Мороу. Може би и двамата, по дяволите. Направо можех да си представя как звънят по телефона и се състезават кой ще ме изпее по-гадно.

Не че очаквах лоялност. Повечето адвокати дори не знаят как се пише думата „лоялност“. Но нелоялността е едно, а това чудовищно нещо беше съвсем друго. Наистина беше добре, че никой от двамата не ми беше пред очите в момента. Щяха да изглеждат много тъпо с телефон, напъхан отзад.

А и защо внезапно развих чувството, че Клапър току-що елегантно ме беше притиснал да обявя хората на Санчес за невинни по всички обвинения? Направо ми се драйфаше и може би щях да го направя, ако не бях толкова готин.

Бях му се доверил напълно. Дори му дължах много. Точно този човек в класната стая във Форт Бенинг ме беше насочил към правото и ми беше помогнал по-късно, когато се нуждаех от военна стипендия, за да завърша. Точно той ме беше взел на сегашната ми работа. Досега си бях въобразявал, че вижда в мен талантливия млад адвокат, какъвто винаги му се е искало да бъде той самият. Добре де, преувеличавам малко, но поне смятах, че ме харесва.

Но явно някой в Белия дом здравата го беше притиснал в менгемето, защото Клапър беше от най-упоритите борци за истина и свобода. А може би през цялото време ме беше поднасял, за да се стигне до този миг.

Има една поговорка, че дяволът винаги дава на грешниците повече късмет, отколкото заслужават. В същия този миг, за който говоря, някой вежливо почука на вратата на кабинета ми и бавно я отвори. Беше друга от помощничките на Имелда — онази, която приличаше на саблезъб тигър.

— Извинете, господин майор — прошепна тя, сякаш се страхуваше да не събуди лъва.

Погледнах я и направих усилие да сдържа гнева си.

— Какво?

— Имате посетител. Цивилен.

— Има ли си име?

— Попитах го, но той не ми го каза.

— Ти каза ли „моля“?

Тя нервно се изкикоти, както правят някои хора, когато им се случи да поставят детонатори в пластичен експлозив.

— Ако искате, мога да му кажа, че сте зает, сър.

— Не, нека влезе — казах.

По някаква причина всички репортери, които работят на бойното поле, се обличат в глупави ловджийски жилетки от онези с многото джобове за амуниции, използвани в стрелбата срещу разни агресивни патици и гъски.

Този също беше облечен с такава жилетка, но още по-голяма, като палатка с джобове. Наглед тежеше към сто и трийсет килограма. Беше малко по-нисък от мен и около три пъти по-широк. Веднага ми хрумна определението „тлъстак“ и аз инстинктивно се огледах, за да проверя дали в кабинета ми изобщо има стол, който да го издържи. Не открих подходящ.

— Здравейте — каза той много приятелски, а очичките му се завъртяха също в търсене на стол. — Вие трябва да сте майор Дръмънд.

— Така пише на табелката — казах и посочих към гърдите си.

— Ха-ха — засмя се той, като се люшна напред. — Голям майтап.

— Всъщност още първия път, когато ти го казах, не беше чак толкова смешен, и оттогава не се е подобрил.