Брайан Хейг - Тайно разрешение

Той спря да се смее.

— Знаеш ли кой съм?

— Мистър Бърковиц, нали?

Той се ухили примирително.

— Нали не ми се сърдиш?

— Да се сърдя? — Сбърчих чело. — Защо да ти се сърдя?

— Е, стига де.

— Не, наистина.

— Бъзикаш ме, нали?

— Съжалявам, Бърковиц, но тук не получаваме „Вашингтон Хералд“. Има ли нещо, за което не знам?

На устните му изгря лукава усмивка.

— Нищо подобно. Просто някои военни не харесват стила ми на изразяване. Винаги се притеснявам за това.

— Ами недей. Не чета вестници. В краен случай от тях става добра тоалетна хартия, но целият се омазваш с мастило и после върви, че обяснявай на личния си лекар откъде се е взело.

Той пристъпи още малко напред и внимателно приседна на ъгъла на бюрото ми.

— Ха-ха! Този майтап също си го бива. Между другото, аз съм Джеръми.

И протегна ръка.

— Приятно ми е да се запознаем — казах. — Аз съм майор Дръмънд.

— Добре, щом така ти харесва — каза той, все по-приятелски настроен с всяка изминала секунда, през която си мислеше, че не знам как ме е изнасилил на първата страница на вестника си.

— И какво те води насам, Джеръми? Местната кухня?

— Ха-ха — засмя се той все така фалшиво. — Всъщност пиша статия за военната операция. Разбира се, работя и по случая със засадата и реших да намина и да проверя дали не си решил нещо друго.

— Нещо друго?

— Аха. Да си решил да ми кажеш нещичко.

— Трудна работа, Джеръми. Наистина бих искал, честно.

— Тогава какво те спира?

Потърках челюстта си и го погледнах с присвити пресметливи очи, което според някои хора е типичното изражение на турски продавач на килими.

— Как да ти кажа, това ме поставя в рискована ситуация. Тъй де, какво мога да спечеля? Просто не виждам защо да рискувам.

Джеръми се вторачи в бюрото ми за няколко секунди, като обмисляше новото развитие на нещата. После предпазливо каза:

— За подобни случаи разполагам с мъничък фонд от вестника. Известно парично възнаграждение дали ще свърши работа?

Свалих си маската на турски търговец и я смених с възможно най-шокираното си изражение на невинна девица.

— Джеръми! — извиках.

— Извинявай — каза той, но изобщо не го мислеше. — Не исках да те обидя, но много военни настояват да им се плаща.

— Будалкаш ме.

— Не, честно. При това говоря за полковници, дори генерали.

— Генерали?

— Най-алчните негодници, които съм виждал.

— Така ли научи кой съм? Платил си на някого?

— Не съм плащал, но не мога да кажа нищо повече.

Ухилих се.

— Да бе, ясно. Това е твоята игра. Всъщност запазването на анонимност щеше да бъде едно от основните ми изисквания.

Той ме изгледа като праведник и се прекръсти.

— Няма да те издам, дори да ме измъчват с нагорещени шишове.

Като го погледне човек, може и да казваше истината. Поне за шишовете. Но ако някой размахаше един сочен „Биг Мак“ под носа му, щеше да пропее като примадона.

— Какви други изисквания имаш? — попита той.

— Да работим и в двете посоки. Аз ти осигурявам информация и ти ми връщаш жеста.

Той ме изгледа с искрено облекчение.

— Само информация? Нищо повече? Естествено, няма проблем.

— Добре, аз съм пръв. Чувал ли си някакви неприятни слухове за разследването във Вашингтон?

— Ти знаеш повече от мен по този въпрос.

— Не е така. Както вече споменах, тук не четем американски вестници.

Той се ухили.

— Това, което ще ти кажа, не го пише по вестниците. Поне засега.

— Какво например, Джеръми?

Той се наведе към мен като истински конспиратор.

— Знаеш ли например, че президентът всяка сутрин изслушва петнайсетминутен брифинг за хода на твоето разследване?

Опитах се да скрия изненадата си, все едно вече го знаех.

— Естествено.

Откъде можеха да получават информация освен от мен самия? Само дето от началото на разследването досега нито веднъж не бях давал материал за петнайсетминутен брифинг. Дори на Клапър. И откъде я вземаха тази информация, по дяволите?

— Казват, че много се е изнервил от цялата история — добави той. — Според пресаташето му съвестта го мъчи, а мисълта, че наши американски войници хладнокръвно са избили сръбски отряд, го кара да се моли на Бога за прошка всяка вечер.

— Но ти не го вярваш? — попитах.

— Този тип се моли само когато наоколо има телевизионна камера. И ако има съвест, ще е новина за мен. И за жена му, предполагам.

— Може би се притеснява, че заради тази история ще загуби подкрепата за цялата операция.