Брайан Хейг - Тайно разрешение

— Никой не слуша какви ги говори жена му на закуска — възрази Делбърт. — Освен това много ми се иска да изправя десетина от тези ветерани на свидетелското място и да проверя доколко си съответстват скърцащите им антични спомени.

— Ще се изненадаш — казах му. — Аз си спомням ясно почти всеки час, през който съм бил на бойното поле. Изтощението, напрежението и страхът от притъпяване на сетивата. Мозъкът ти работи на високи обороти, за да оцелееш. Не забравяш такива неща като броя на сигналните ракети, които са избухнали, или кой ти е казал, че те следят сърбите, или колко сърби са наблюдавали базовия ти лагер. Мозъкът ти работи като камерата в някой филм за войната.

— Вярвам ти — кимна Делбърт. — Но освен това знам, че девет чифта очи, които събират информация от девет различни гледни точки и я предават през девет различни комплекта от синапси и неврони, по определение я тълкуват по различен начин. Всеки опитен адвокат или прокурор го знае.

— А какво ще кажеш за това, че Санчес така и не е докладвал за положението им и засадата, дори след като са се изтеглили?

— Не знам — каза Делбърт. — Интересен въпрос. Може би се е притеснявал за последствията. Веднъж вече са пропуснали да го повишат в майор. Тази година е последният му шанс. Има жена, две деца и кариера под въпрос. Ако на някого не му хареса как точно е изтеглил хората си оттам, ще остане на сухо.

Мороу, която безмълвно беше проследила спора ни, почука няколко пъти с молива си по масата, за да привлече вниманието ни. Един ден от нея щеше да излезе страхотен съдия.

— Наблюдавах те как разпитваше Санчес — обърна се към мен тя. — Помислих си, че го притискаш.

— Според теб техниката ми на водене на разпита е била неправилна?

— Естествено, че беше неправилна. Ти го сплаши, така че да изкаже неверни твърдения. Не съм слушала твоите записи, но сигурно си го направил и с останалите.

— Стига бе, Мороу, това са ветерани с боен опит. Дори да искам, не мога да ги уплаша.

— Да, но те служат в армията, а ти имаш големи лъскави майорски пагони. Повечето от тях са професионални войници с уважение към йерархията, а ти се чудиш защо са излъгали за броя на ракетите?

— Значи според теб съм ги принудил да излъжат?

Тя ме изгледа раздразнено.

— Според мен си предубеден. Такова впечатление оставяш. Изнервяш ги. Не твърдя, че са невинни. Просто казвам, че не водиш разпитите както трябва.

— Права е — обади се Делбърт.

Можех да се защитя, но всъщност те бяха прави. Наистина бях предубеден. Инстинктивно усещах, че Санчес и хората му лъжат. И ако можете да наречете подозрителните погледи, въртенето на очи, обидните думи и соченето с пръст „сплашващи техники“, наистина можеха да ме обвинят в сплашване. Бях използвал превъзходството на военния си чин и характера на официалния си пост, за да ги принудя да отговорят на въпросите ми. Разбирах защо Делбърт и Мороу смятаха, че съм подтикнал свидетелите да изрекат дребните несъответствия, лъжи и измислици, в които самият аз ги обвинявах.

Хората от екипа бяха сериозно изплашени. По време на бой разполагаш с хилядни от секундата, за да решиш дали искаш да те смятат за герой или страхливец. А най-често дори не го решаваш, а просто се подчиняваш на съдбата си.

Повечето от тези мъже бяха смели като лъвове на бойното поле, но сега не бяхме там. Сега имаха време да преценят последствията от думите си и да решат какво да предприемат. И по някакъв странен начин тези последствия можеха да бъдат много по-сериозни от загубата на крайник или дори на човешки живот. Тези хора се примиряваха с възможността да бъдат осакатени или убити, но не приемаха загубата на достойнството си. Имаха семейства, кариера и репутация. Бяха изправени срещу възможността за унижение, лишаване от свобода и вечен позор за тях, армията и страната им.

Разбирах всичко това. Разбирах го още преди да задам първия си въпрос.

Топло се усмихнах на Делбърт и Мороу, за да им покажа, че мога да приема критика, без да се сърдя. Отговорих с тон на искрено разкаяние:

— Прави сте, и двамата. Няма да се повтори.

Лъжех, разбира се. В историята на Санчес и останалите имаше сериозен недостатък. И аз щях да им изпочупя краката и ръцете, ако трябва, но щях да открия какъв е.

Рано на следващата сутрин всички се изнесохме от стаите си и се помъкнахме обратно към летището, където се натоварихме на поредния „С–130“, лишен, както споменах и преди, от звукоизолираща облицовка. Затъкнахме тапите в ушите си и с благодарност се възползвахме от правото си да не разговаряме.