Брайан Хейг - Тайно разрешение

Бърковиц скочи от бюрото и цялото му тяло се разтресе като желе, изпуснато от самолет.

— Глупости.

— Според теб каузата няма да пострада сериозно, ако се окаже, че те са виновни.

— Хората не са глупави, майоре. А и какво може да загуби? Каузата и бездруго няма подкрепа. Мой ред е, нали?

— Давай.

— С какво си се занимавал, преди да станеш военен адвокат?

— Бях в пехотата.

— В коя част?

— Форт Браг, Осемдесет и втора въздушнопреносима дивизия. Ура!

Той се протегна и се подпря на бюрото ми. Приличаше на кипнало се яйце с нарисувана самодоволна усмивка.

— Точно това ме интересува, майоре. Защото едно приятелче ми даде копие от военното ти досие.

— И какво?

— Ами точно това пише в него, така че се обадих на няколко познати, които са били в Осемдесет и втора по същото време. И гледай ти съвпадение. Един от тях е бил капитан в същия батальон, в който си бил и ти според досието.

— Е, и?

— Е, и той изобщо не те познаваше.

— Странно — казах. — В един батальон има по-малко от четирийсет офицери.

— Да, точно така.

— Или е бил в друг батальон, или си прочел нещо погрешно.

— Възможно е.

— Именно — казах. — Сигурно така е станало.

— И защо те избраха за водещ разследването? Без да се обиждаш, случаят е доста важен. Според теб защо не са избрали някой по-старши?

— Нямам представа — казах. — Сигурно защото съм адски талантлив и имам морални устои от гранит.

— Аз имам по-добро обяснение.

— Не знам дали искам да го чуя.

Той махна ръцете си от бюрото и отиде до стената, откъдето можеше да ме гледа от по-безопасно разстояние.

— Във Форт Браг е разквартирувано едно специално звено, което е толкова невероятно секретно, че никой не е чувал за него. Когато влезеш в него, досието ти излиза от архивите на армията и за него се грижи специален отдел. Естествено, когато напуснат Звеното, хората си получават досиетата обратно и все едно никога не са били там. В тях пише, че са били в други части, където всъщност никога не са стъпвали.

— Наистина ли правят такива неща? — попитах.

— Честно — ухили се той. — И почти винаги ги записват във военни части от Форт Браг. Така поне ще знаят нещо за базата, ако някой ги попита.

— Ей, много са хитри тези военни.

— Естествено, въпросните хора нямат право да казват, че са били в специалното звено, и дори да признават съществуването му. Но то е там. Малко като „Делта Форс“ — другото подразделение, което уж не съществува, но войниците в това поделение са някак си по-корави, по-безпощадни и се занимават с по-опасни неща.

— Страшна работа. От толкова години съм в армията и никога не съм чувал за това.

— Страшна е наистина — потвърди той. — А сега, нека за момент да приемем, че един екип за специални операции е направил нещо много лошо, докато е изпълнявал една много тайна мисия. И пак за удобство да приемем, че армията разполага с адвокат, който преди е служил в специалното звено от Форт Браг, което не съществува.

— От това може да излезе страхотен роман — отбелязах.

— Или няколко много добри статии — каза Бърковиц. — Защо армията е избрала точно този адвокат за разследването?

— На първо място, няма такъв адвокат. Аз наистина съм служил в пехотен батальон в Осемдесет и втора дивизия и мога да доведа свидетели, ако искаш.

— Естествено, майоре. Но това, което ме притеснява, е, че армията би избрала такъв човек, защото е най-вероятно именно той да прояви разбиране към екип „Алфа“. Нещо повече, по дяволите, след като е живял в тайна толкова време и е свикнал да лъже всички за биографията си, тъкмо той може да им помогне дори да измислят алибито си.

Ухилих се и той ми се ухили в отговор. После добави:

— Естествено, както вече казах, всичко това е на теория.

— И защо ти беше тази теория?

— Нищо конкретно, наистина. В крайна сметка ти вече се съгласи да ми съдействаш, така че няма нужда да проверявам хипотезата си в дълбочина.

— Добре, защото е напълно погрешна — отсякох.

И двамата се засмяхме иронично. Много е весело да започнеш приятелство, изградено на взаимното доверие, с огромна лъжа.

— И какво казват нашите хора? — попита Бърковиц.

— Че са били забелязани от сърбите и е трябвало да си пробиват път с бой. Водачът решил, че ги обграждат. Според него една засада срещу голяма колона била най-добрият начин да накара сърбите да повярват, че екипът му е по-голям, отколкото в действителност, и така да ги забави и да ги накара да бъдат по-предпазливи.