Брайан Хейг - Тайно разрешение

Забелязах и двама едри начумерени военни полицаи, които пиеха кафе и се подпираха на вратата на кабинета ми.

— Извинете, вие ли сте майор Дръмънд? — попита по-едрият, като се оттласна от стената.

Имаше капитански пагони, а според табелката името му беше Уолковиц.

— Мога ли да ви помогна с нещо, капитане?

— Трябва да поговорим.

Той хвърли поглед наоколо и отново ме погледна доста заплашително.

— Насаме, ако нямате нищо против.

Влязохме в моя кабинет и аз вежливо им предложих да седнат, но те директно ми отказаха. Вторият полицай, който беше сержант, измъкна малък бележник от джоба си, приготви молив и ме изгледа, сякаш бях Бостънският удушвач. Знаех този номер.

Седнах зад бюрото и се опитах да си придам спокойствие.

Капитан Уолковиц попита:

— Можете ли да ни кажете къде сте били между полунощ и пет часа тази сутрин?

— Не, не мога. Тоест бих могъл, но засега не виждам причина да го правя.

Той ме изгледа с изражение, по което се четеше „О, Боже, какво съм Ти направил, че ми изпращаш още един надут хитър адвокат.“ Всички ченгета, дори военните, усвояват това изражение още в началото на кариерата си.

— Познавате ли човек на име Джеръми Бърковиц? — попита той.

— Още веднъж, капитане, защо питате?

— Защото тази нощ Бърковиц е бил убит.

Зяпнах го и той отвърна на погледа ми. После каза:

— Пак ви питам. Познавахте ли мистър Бърковиц?

— Запознахме се вчера.

— А къде бяхте през нощта?

— В леглото си, в моята палатка, където се опитвах да заспя.

— Спи ли някой друг в тази палатка?

— Не.

— Значи нямате свидетели, които да потвърдят това?

— Капитан… Уолковиц — произнесох името му с пресилено внимание, сякаш се опитвах да го запомня. — Имате ли основания да ме подозирате в убийството на мистър Бърковиц?

Той замълча, което беше първата му сериозна грешка. Изправих се и заблъсках с юмрук по бюрото.

— Зададох ви ясен въпрос, капитане! Имате две секунди да отговорите или ще ви осъдя за неподчинение на заповед!

Той отстъпи една крачка.

— Сър, аз…

— От кое поделение сте? — излаях.

— Петстотин и втори батальон на Военна полиция. Но, сър, аз…

— Ще отговорите ли на проклетия ми въпрос, или да вдигна телефона и да се обадя на вашия командир?

Вече беше отстъпил чак до стената. Очевидно не беше свикнал заподозрените му, или за какъвто там ме смяташе, да избухват в лицето му.

— Сър, аз…

— Замълчете, капитане! Очевидно вече сте разпитвали екипа ми.

Както на повечето виновни хора в неговото положение очите му бързо се стрелнаха към пода. Втора сериозна грешка.

Отново заблъсках по бюрото и накарах гласа си да слезе с три октави и да се покачи с двайсет децибела.

— Не мога да повярвам! Виждате ли пагоните ми, Уолковиц? Знаете ли защо съм в Тузла? Държавният секретар по въпросите на отбраната лично ме назначи да разследвам по член трийсет и втори. А вие идвате тук и разпитвате хората ми без разрешение.

Започвах хубаво да се разпалвам и капитан Уолковиц изведнъж се сети, че съм адвокат и следователно съм склонен да държа речи, така че сигурно можех да продължа да крещя с часове. Взе правилното решение.

— Сър, вие не сте заподозрян — каза той, като се предаде много приятно.

После се опита да си върне малко от загубената територия.

— Поне засега.

— Тогава защо ме разпитвате?

— Открихме името ви в бележника на мистър Бърковиц.

— Бърковиц беше военен репортер. В бележника му вероятно са записани имената на половината офицери на действителна служба. Прав ли съм?

— Наистина имаше доста имена, но само няколко от хората служат тук.

Златното военно правило гласи, че щом веднъж си преминал в атака, не трябва да се колебаеш, защото в противен случай ще се наложи да преминеш в отстъпление.

— Как е бил убит? — попитах.

— Ами той…

— Как е бил убит, капитане? — изревах.

— Бил е удушен, сър.

— С какво?

— С гарота. Артериите му са прекъснати, но истинската причина за смъртта е задушаване.

— И къде е станало това?

— Бил е настанен в журналистическия щаб в сградата на офицерите за връзки с обществеността. Очевидно е станал през нощта, за да отиде до тоалетната. Убит е точно до писоара.

— С гарота?

— Точно така.

— Ръчно изработена или с професионално качество?

— Изглеждаше купена от магазин. Метална жица с две дървени дръжки.

— Кой е открил трупа?

— Един репортер от „Асошиейтед Прес“, Улф. Трябвало да хване полет в пет сутринта. Когато влязъл в тоалетната, без малко да се спъне в тялото.