Брайан Хейг - Тайно разрешение

Изгледах ги продължително. После казах:

— Сержант, напуснете кабинета ми, ако обичате.

Сержантът хвърли поглед на капитана, който му кимна да се подчини. Изправих се. Заобиколих бюрото и се подпрях на него. Беше дошъл моментът да премахна бариерите и да възстановя добрите си отношения с капитан Уолковиц.

— Обадихте ли се вече на „Вашингтон Хералд“? — попитах с много по-спокоен и приятелски тон.

— Да, сър. И те хич не се зарадваха. Цялата история намирисва.

Засмях се.

— Най-добрият им военен репортер е убит, докато пикае в американска военна база. Разбирам ги. Доста тъпо заглавие.

Тъй като бедният капитан Уолковиц отговаряше за реда и законността в същата тази база, очевидно му беше трудно да оцени смешното в ситуацията.

— Знаете ли с какво се е занимавал Бърковиц тук? — попитах.

— От службата за връзки с обществеността ни казаха, че е работил по отразяването на бомбардировките.

— Това е половината от истината. Другата половина е, че работеше по моето разследване.

Уолковиц се почеса и каза:

— От „Хералд“ ни казаха, че е изпратил някакъв текст около 23:30 снощи. Така уточнихме часа на смъртта. Но не ни казаха какво е написал.

Точно тук беше тънката част. Като адвокат знаех, че никога не е хубаво да лъжеш или да подвеждаш полицията. Бог ми е свидетел, защитавал съм достатъчно обвиняеми, за да знам, че винаги трябва да казваш истината, защото самото произнасяне на лъжа вече е престъпление. Поне по законите на военното правосъдие, които са малко по-сурови от гражданските. Номерът беше да се престоря, че оказвам съдействие на разследването, без да го правя наистина.

— Вчера дойде да говори с мен — казах. — Останах с впечатлението, че разполага с вътрешен източник в армията и се готви да разкрие някаква сензация.

— Защо останахте с това впечатление, сър?

— Няколко пъти спомена бъдещата си статия. Очевидно беше развълнуван, сякаш беше докопал нещо. Почти си призна за вътрешния източник, по дяволите.

— И какво искаше от вас?

— Според мен беше обичайното журналистическо любопитство. Искаше да ми даде възможност да потвърдя някои подробности.

— Но не намекна кой е въпросният източник?

— Мога да го цитирам точно — заявих с отвращение. — Каза, че никога не е издавал източниците си. Изглеждаше много горд.

— Това ли беше единственият ви разговор с него?

— Не. Преди няколко дни той ми се обади от Вашингтон.

— Защо?

— Не знам. Затворих, преди да успее да ми обясни.

— Защо?

— Защото ми се стори, че очаква да му издам вътрешна информация и, честно казано, идеята ми се стори отвратителна.

Засега успявах да не лъжа, без да прибягвам до истината. Преподавателите ми от университета щяха да се гордеят с мен. Но ако разговорът се проточеше, едрият капитан можеше да ми зададе някакъв въпрос, който да не успея да разбера погрешно. И щях да наруша поне един-два закона. Бързо взех инициативата.

— Как ти беше името?

— Пол. Но приятелите ми викат Уолки.

Топло се усмихнах, сякаш и аз бях от тях.

— Добре, Уолки. На първо място се извинявам за избухването си. Съжалявам. Просто напоследък съм под голямо напрежение. Откакто дойдох да проведа това разследване, хората не се държат особено приятелски.

— Разбирам ви — каза Уолки и със сигурност не излъга. Нали си спомняте как ви обясних, че адвокатите не са особено популярни в армията? Е, военните полицаи са с около десет степени по-непопулярни. Зелените барети понякога ги пускат в баровете, където пият, но само за да имат кого да пребият, ако свърши алкохолът и им стане скучно.

— Значи сме приятели? — попитах със същата глупава усмивка.

— Естествено.

— Добре. Предполагам, че ще извикате военни следователи.

— В момента насам лети екип от Хайделберг. Наредиха ми да започна да събирам доказателства и показания.

— Хубаво. Престъплението трябва да се разследва, докато следата е гореща. Не вярвам, че между убийството на Бърковиц и моето разследване има връзка, но предпочитам да играя на сигурно. Когато следователите пристигнат, кажи им да се отбият при мен. Искам да знам всичко, което откриеш за това убийство.

— Според вас възможно ли е да има връзка?

— Уолки, има милиони възможни причини за убийството на Бърковиц. Човекът си е изкарвал хляба с писане на обидни статии за армията. Мразят го всички, които са носили униформа. Възможно е дори да си е купил наркотици от някой дилър в униформа от тази база и да е закъснял с плащането. Може да е бил гей и да са го спипали, докато наднича да огледа съседа си по писоар. Няма да е за пръв път. През последните няколко години поне трима-четирима гейове са загинали във военни тоалетни.