Брайан Хейг - Тайно разрешение

— Добра идея — каза той, но не добави нищо.

— Можете ли да подадете молба, сър? Вие познавате хората от шпионажа. Ако един майор пусне молбата, дори няма да си направят труда да погледнат в склада.

— Ще се обадя веднага щом приключа със срещата.

— Благодаря, господин генерал — казах и двамата затворихме.

Сигурно трябваше да споделя подозренията си относно убийството на Бърковиц с генерал Клапър, както трябваше да направя и с Уолки. Но всъщност бях загубил доверие в абсолютно всичките си познати в мига, в който Уолки ми каза, че Бърковиц е бил убит. Бях сигурен, че убийството му по някакъв начин е свързано с мен. Цялата параноя, която бях успял да потуша предишната вечер, се върна като цунами.

Нека добавя колко трудно ми беше да се насиля да изпитвам някакво съжаление за тъй скорошната смърт на Джеръми Бърковиц. Резултатът от отношенията ни беше една клеветническа статия на първата страница на неговия вестник и един крайно нескопосан опит да ме изнуди да му разкривам информация. Нямах представа кой го е убил, но изобщо не ми беше трудно да си представя, че някой е пожелал смъртта му.

Виждах множество отделни точки и нямах представа как да ги свържа в обща картина, но някаква гадна интуиция ми подсказваше, че това е възможно. Започнах да мисля, че ако Агенцията за национална сигурност наистина разполага със сателитен видеоматериал или снимки на Трета зона, бяхме на прага на огромен напредък. Лично аз бях страшно любопитен да видя тези снимки. После щях да се върна и да поговоря със Санчес и останалите. Направо нямах търпение да им видя физиономиите.

На вратата силно се почука и влезе Имелда, която стискаше лист хартия. Държеше го, сякаш беше Светият Граал.

— Здрасти — казах.

— Това е проклетата сметка за проклетия ремонт на проклетата стена, която проби вчера — обяви тя и размаха листа пред лицето ми.

— А, това ли — казах. — Колко съм непохватен само. Телефонът просто ми изхвърча от ръцете. Опитах се да го хвана, но беше адски хлъзгав и замина.

— Не ми се прави на остроумен, майоре. Чупи, купи — каза Имелда, метна листа на бюрото и ми подаде химикалка.

Това беше една от любимите й поговорки.

— Двеста долара! — изревах невярващо.

Тя съвсем искрено се ухили.

— За стената и за поправка на проклетия телефон.

Надрасках името си в долния край на листа. Имелда щеше да го даде на отговорника за материалното снабдяване, а той от своя страна щеше да се погрижи от следващата ми заплата да бъдат удържани двеста долара. Имелда стоеше до бюрото ми и победоносно грееше. Тя твърдо споделяше древното армейско вярване, че военната собственост е свещена. Грешниците, които я оскверняваха, повреждаха или губеха, заслужаваха сурово наказание. Нямаше смисъл от оправдания или възражения.

Върнах й листа с бунтовническа гримаса.

— Между другото, двама в цивилно облекло искат да те видят — добави тя.

— Военните следователи?

— Аха — кимна Имелда.

— Почакайте пред кабинета, моля ви — обърнах се към Мороу и Делбърт.

Те излязоха с Имелда и на тяхно място веднага се появиха двама млади следователи, подстригани по образец, които като повечето военни носеха евтини цивилни костюми, а те от своя страна не им отиваха. Вратовръзките им бяха излезли направо от реквизита на „Зоната на здрача“, а ризите им бяха от специална изкуствена немачкаема материя, без съмнение от някоя разпродажба в кварталния супермаркет.

Те размахаха значките си и измърмориха как се казват. Дейвид някой си и Марти нещо си.

— Сър, капитан Уолковиц ни каза, че сте искали да ни видите — каза Марти нещо си.

— Точно така. Той обясни ли ви по какво работя тук?

— Да.

— Значи е споменал, че Бърковиц пишеше статия за моето разследване?

— Да — потвърди Марти.

— И тъй като сте опитни криминалисти, със сигурност ще приемете, че това е нещо повече от съвпадение.

Марти, който се беше издокарал със зелена вратовръзка на точици и червена риза на райета, замислено кимна.

— Като стана дума за съвпадения, Бърковиц вече е написал статия за вас, която е излязла на първа страница във вестника му преди три-четири дни.

— Вярно е — признах. — Точно затова го убих.

Те рязко вдигнаха глави от изненада.

— Шегувам се — поясних. — Беше ми объркал името, наистина, но нямам други възражения срещу статията. В нея се изразяваше мнението, че армията е трябвало да избере по-старши офицер за това разследване.

— Ядосахте ли се?