Брайан Хейг - Тайно разрешение

Уолковиц внимателно слушаше глупашките ми теории, сякаш предположенията ми бяха напълно логични. Не беше лош човек, но със сигурност не беше най-умният военен на света. Естествено, че убийството на Бърковиц е свързано с моето разследване. Бях сигурен. Беше изпратил статията си, беше се върнал в стаята да поспи, пикочният му мехур го беше събудил и някой или го беше причакал, или последвал в тоалетната.

Гаротата не е оръжие за начинаещи. Тя е чудесно средство за убиване, но с нея се работи адски трудно. Човек трябва да се промъкне зад жертвата, а после да замахне с тънката жица като с ласо над главата му. В същия момент трябва да дръпне двете дръжки встрани със светкавична скорост и достатъчно сила, че да задуши жертвата. Ако е необучен убиец или просто е загубил форма, рискува да закачи жицата за носа или брадичката на жертвата или да й позволи да пъхне ръката си в примката. А става още по-трудно, когато напада изправен човек както в случая с Бърковиц. Тогава трябва здраво да го подпре в задника с коляно, иначе жертвата може да започне да рита или се завърта с лице към нападателя и обърква цялата работа.

Гаротата не е оръжие, което един агресивен противник на хомосексуалистите би носил в джоба си, ако му се случи някой от тях да го погледне в тоалетната. Нито пък такова, което би използвал ядосан дилър на наркотици, за да накаже несериозен клиент. Гаротата е оръжие за хладнокръвни професионални убийци.

Редовите войници не могат да различат гаротата от въженце за скачане. От друга страна, това е едно от любимите оръжия на специалните части, на които понякога им се налага да убиват тихо. Убиецът на Джеръми Бърковиц нарочно беше избрал това оръжие. За да остави ясен подпис.

— Уолки — обърнах се към новото си приятелче, — чакат ме няколко срещи. Не се обиждай, но се разправям с вероятното убийство на трийсет и пет души и целият свят ми диша във врата.

Той здравата ме тупна по рамото.

— Няма проблем, майоре. Ще кажа на следователите да ви се обадят, когато пристигнат.

Помолих Делбърт и Мороу да дойдат в кабинета ми по обяд. Помощничките на Имелда все още не можеха да преживеят новините от сутринта. Вчера бяха видели един дебел мъж да се мотае из офиса, а днес той вече беше храна за червеите. В случая на Бърковиц храната щеше да им стигне за дълго време.

Делбърт дойде пръв, последван от Мороу, която ме облъчи с пълна доза нежност от забележителните си очи.

— Добре ли си? Мога ли да ти помогна с нещо?

— Не, няма нужда — отвърнах. — Просто военният полицай чул, че съм най-умният човек в базата, и решил да ме попита какво мисля за случая с убития журналист.

Погледнах часовника си и допълних:

— Всъщност всеки момент очаквам да дойдат и военни следователи. Много е гадно всички да знаят колко си умен.

Делбърт изглеждаше объркан, сякаш се чудеше защо военната полиция и прокуратурата не се беше обърнала и към него за мнението му. В крайна сметка той беше завършил Йейл. Той беше човекът с вероятно най-доброто прокурорско досие в армията. От друга страна, Мороу ме погледна, както майките гледат непослушните си тригодишни деца.

— Имам страшно добри новини — побързах да сменя темата. — Тъй като бележим невероятни успехи, армията е решила да съкрати крайния срок за приключване на разследването.

— Колко време имаме? — попита Мороу.

— Четири дни, считано от тази сутрин.

— Това наистина е страшно малко — обади се Делбърт, като за пореден път изказа очевидното общо мнение (още един от многобройните му лоши навици).

— Ако трябваше да гласуваме днес, какво щяхме да решим? — попитах.

Те се спогледаха. Мороу се почеса по брадичката, а Делбърт подръпна ухото си. После Мороу продължи да се чеше, а Делбърт едва не си откъсна ушната мида.

— Ей — обадих се крайно приятелски. — Не е толкова трудно. Не се обвързвате. Просто ми кажете как щяхте да гласувате, ако трябваше да го направите днес.

Двамата едновременно казаха:

— Нямаме достатъчно основания за съдебно преследване.

— Добре. Нямате достатъчно основания, защото според вас са невинни или защото няма да успеем да докажем вината им?

— Първото — каза Делбърт.

— Първото — повтори Мороу.

После попита:

— А ти как мислиш?

— Ако трябваше да гласувам днес, щях да се въздържа.

— Не можеш да се въздържаш — възрази тя. — Според нашите заповеди имаме само две възможности.

— Добре, тогава щях да напиша дълго писмо, в което обяснявам, че съм гласувал против съдебното преследване, но според мен този екип не е получил достатъчно време за обосновано решение. Така може ли?