Брайан Хейг - Тайно разрешение

— Аз лично бих се обзаложил, че го е проследил — казах. — Според мен убиецът е предположил или дори е знаел, че Бърковиц има слаб пикочен мехур. Което е последица от наднорменото тегло, а Бърковиц беше доста едро момче. Но ако е чакал в тоалетната, е рискувал да го забележат. На бас, че е чакал отвън и е влязъл след него.

— Мислиш ли, че го е познавал? — попита Марти.

— Трудно е да се каже — отвърнах. — Добре ще е да разпитате всички, които са влезли или излезли от офисите на пресаташето или тоалетната между десет вечерта и полунощ. Да проверите дали не са забелязали някой да се мотае наоколо, да се спотайва или да наблюдава сградата.

Дейвид подраска още малко в бележника си, после и двамата се изправиха.

— Трябва да тръгваме, майоре. Дано да нямате нищо против, но доста работа ни чака. Може ли да ви се обадим пак?

— Дори ще ви бъда много благодарен, ако го направите. Може да помогна с нещо.

— Добре тогава — каза Марти, който очевидно беше по-старши.

— И не забравяйте да се обадите да пийнем по нещо — подвикнах, докато излизаха.

Казах го достатъчно силно, така че да ме чуят всички в офиса. Исках да са сигурни, че посещението е било на приятелска основа.

Но пък много се съмнявах, че новите ми кошмарно облечени приятели ще постигнат кой знае какви успехи в разследването. Имах силното чувство, че убиецът на Бърковиц е отлично обучен и с богат опит. И ако бяхме в Топика, щата Канзас, дори само тази информация щеше да е сериозен напредък, защото щеше да позволи на полицията да съкрати списъка на заподозрените дотолкова, че да работи спокойно. Но във военновъздушната база в Тузла, където в момента се помещаваше цялата Десета бригада на специалните сили, можехте да хвърлите камък в произволна посока и той неминуемо щеше да улучи заподозрян.

Генерал Чък Мърфи изглеждаше силно разгневен и аз разбирах защо. Никой не обича денят му да започва с оглед на труп с посиняло лице, проснат в потънала в кръв тоалетна, и Чък Мърфи вероятно се беше сетил, че блестящата му кариера току-що е направила няколко скока към забвението. Армията очаква от своите командири да поддържат реда и законността в базите. Убитите журналисти с международна известност, които замърсяват тоалетните, някак си не отговарят на тези изисквания.

— Добро утро, господин генерал — казах и се отпуснах в стола срещу бюрото му.

— Майоре — отвърна той и аз не пропуснах да забележа, че това не включваше пожелание за добро утро.

— Извинете, че ви притеснявам, сър. Сигурно ще имате много работа днес, но наистина се нуждая от отговорите на няколко въпроса.

— Разполагате с времето ми — каза той, като си гледаше часовника.

— Добре, ето за какво става дума. Разпитахме Санчес и всичките му хора. Прочетохме щабните дневници. Огледахме труповете на сърбите. Но май все още не разбирам защо Санчес и хората му изобщо са влезли в Косово.

— Това не го ли минахме вече? Класическа военна операция за съдействие. Въоръжаваме и обучаваме косоварите, за да водят сами собствената си война.

— Чия идея беше това?

— Чия идея беше кое? — попита той много заядливо.

— Цялата операция. Искам да кажа, че някой някъде трябва да е казал нещо като: „Ей, имам страхотна идея. Хайде да използваме Десета бригада, за да помогнем на АОК.“ Всяка военна операция си има кръстник. Кой беше той в случая?

— Проклет да съм, ако знам, Дръмънд. Обикновено тези неща просто се случват. Сигурно и този път е станало така.

— Кой ви даде тази заповед, генерале?

— Заповедите бяха подписани от генерал Партридж, главнокомандващия съвместните специални операции.

— Извинете. Не разбирам много от тези неща. Мислех си, че работите под командването на щаба на НАТО в Брюксел. Командирът на НАТО не отговаря ли за цяла Европа и операцията в Косово?

— Да, но специалните части рядко работят пряко за командването на цялата армия. Обикновено получаваме преките си заповеди директно от Форт Браг. Наричаме го операция „Кюнец“.

— Наистина ли? Защо?

— Заради специалните особености на нашите операции. От командирите на обикновени военни части не се очаква да разбират уникалните ни способности и да ги използват по предназначение. Случаят не е необичаен, Дръмънд. Проверете досиетата. Постъпиха по същия начин в Могадишу и Хаити.

— Тогава откъде получава заповедите си генерал Партридж?

— От Съвета на началник-щабовете.

— А работи ли директно с Белия дом?