Брайан Хейг - Тайно разрешение

Проследих редица от нарисувани с шаблон знаци, които ме поведоха по дълъг коридор и надолу по мътно осветено стълбище. В подземието имаше още един пазач, който охраняваше метална врата, но за щастие двамата с пазача горе поддържаха телепатичен контакт, така че просто трябваше да измъкна личната си карта и да потвърдя, че наистина съм същият негодник с могъщия комплект заповеди, който току-що беше преминал през приятелчето му горе.

Металната врата се отвори и аз пристъпих в следващия век. Бюджетът на специалните части е почти неограничен и момчетата на генерал Партридж изобщо не бяха правили икономии с обзавеждането на този оперативен център. Една цяла стена се заемаше от огромна карта на Косово. Беше осеяна с множество малки мигащи точки — червени, зелени и сини. Встрани имаше три редици от компютърни станции „Сън“, обслужвани от мрачни мъже над клавиатурите. Покрай отсрещната стена бяха подредени високотехнологични комуникационни панели, където имаше десетина служители със специални слушалки и много бодър вид. Приличаше на централния офис на глобална телефонна компания, но всички хора носеха камуфлажни униформи и малки зелени барети. Освен мен, разбира се.

Застанах на прага, за да се огледам и ослушам. В почти всички оперативни щабове, в които съм влизал, работата се върши тихо. Чува се постоянно ниско бръмчене от човешки гласове, тракане на компютърни клавиши и съобщения по радиото. От време на време някой от служителите прекосяваше помещението, за да занесе съобщение в друга част на центъра или да координира някаква дейност. По средата зад едно голямо дървено бюро седеше някакво чудовище с пагони на старши сержант. И макар че в залата имаше много офицери, беше очевидно, че точно той е шефът на машината и всичките й подвижни части.

След малко той ме забеляза. Любопитството му очевидно беше възбудено. Продължи да ми хвърля по някой поглед през следващите пет минути, а после стана от бюрото си, отиде да си налее още една чаша кафе и дойде при мен. Тогава забелязах, че всъщност беше сипал две чаши кафе. Забелязах и ръцете му. Бяха толкова огромни и мускулести, че чашите за кафе приличаха на напръстници.

Останалата част от тялото му не отстъпваше на ръцете. Беше едър, грубоват човек, с нос, чупен поне няколко пъти. Имаше огромна грозна глава, която сякаш беше свързана направо с раменете, защото вратът му приличаше на дебел дънер. Беше със стандартната къса подстрижка в специалните части и заради големите си уши малко приличаше на слон. На всичко отгоре беше и висок около 190 см, с широки месести рамене.

Той внимателно присви очи, за да прочете името ми на табелката и да разгледа знаците на яката ми, и широко се ухили.

— Ти ли си човекът от разследването?

— Да. Благодаря.

Бързо грабнах чашата с кафе от ръката му, преди да е решил, че всъщност не иска да говори с мен и да започне да търси някой друг, на когото да я даде. Сега не можеше да си тръгне веднага, ако не искаше да изглежда като личния ми сервитьор.

На табелката му пишеше „Уилямс“.

— Сигурно ти си шефът на центъра? — попитах.

— Да. Добре дошъл в моето царство.

— Поздравления, старши сержант. Дисциплината изглежда на ниво.

— Опитваме се. Но не е лесно да контролираш американски екипи, хората от АОК и противника едновременно.

— Слава богу, че не сме във война, а?

— Добре казано — засмя се той. — Ако бяхме действали по този начин в Залива, иракчаните сигурно още щяха да си пекат сандвичи в Кувейт.

— Толкова ли е зле?

— Дори еднокрако момиченце щеше да се бие по-добре.

— Колко екипа имате там?

— В момента в Косово има девет американски и шестнайсет на АОК.

— Девет формирования от специалните части и още шестнайсет, които придружават косоварите?

— Не. С нашите хора работят девет отряда косовари, а други седем действат самостоятелно.

— Не знаех, че има отряди от АОК без ангели-пазители.

— Наричаме ги ДО… дипломирани отряди.

— Дипломирани отряди?

— Да. Всеки отряд косовари, който влиза в страната, започва с детегледачка, докато приключат три-четири успешни мисии. После ги пускаме да се оправят сами. Продължаваме да ги снабдяваме и няколко от тях имат офицери за свръзка, но действат повече или по-малко самостоятелно.

— Вършат ли работа? — попитах.

Той ме хвана за лакътя и ме побутна към огромната електронна карта на стената. Разгледа я за миг, после посочи към една синя точка в североизточния ъгъл на Косово.