Брайан Хейг - Тайно разрешение

Той поклати глава, сякаш си припомняше някоя особено неуспешна среща с непозната в гимназията.

— Нали се сещаш, че точно затова те приеха в Звеното, защото не се пречупи. Доколкото си спомням, стреляше като баба.

— Още е така — признах.

— Значи си напуснал Звеното и си станал адвокат?

— Да. След пет години в него реших, че предпочитам да запазя умственото си здраве.

— Ясно. Аз изкарах шест, но сигурно бяха с една-две повече, отколкото трябваше. Обучението в лагера за военнопленници беше последната ми работа. После ме пуснаха.

— И оттогава си тук?

— Да, поделението не е лошо. Не е като в Звеното, разбира се, но то никъде не е така.

— Сигурно. Така или иначе, вече сме стари за тази работа.

Приближих се до комуникационните панели и той ме последва.

— Поддържате ли контакт с всички отряди в зоната?

— Да.

— Предполагам, че трябва да докладват всекидневно за ситуацията, нали?

— Два пъти дневно. Призори и по залез. Затова имаме десет панела. Така можем да приемаме докладите едновременно.

— Някой пропускал ли е да докладва? — попитах.

— Веднъж на високосна. Но не и нашите момчета. Те никога не пропускат. Само хората от АОК понякога се разсейват.

— Какво правите, ако не получите доклада навреме?

— Опитваме се да възстановим контакта. Досега никога не ни се е налагало да правим нещо повече. Но ако не успеем, веднага ще пратим самолет. А ако и това не помогне, по най-бързия начин ще пратим разузнавателен отряд.

— А защо не изчакате до времето на следващия доклад и да видите дали няма да се обадят сами?

Той ме изгледа така, сякаш въпросът беше удивително глупав.

— Стига бе, нали знаеш как става. Докладите за ситуацията са единствената им връзка с нас. Ако пропуснат само един, ще разринем небето и земята, но ще разберем какво е станало.

— Беше ли дежурен, когато отрядът на Санчес беше вътре?

— През половината време. Но между нас казано, майоре, предупредиха ни да внимаваме какво говорим за това.

Реших, че двамата със старши сержант Уилямс сме били в доста близки отношения. Между затворника и човека, който го бие, възниква нещо като приятелство. Така че реших да рискувам.

— Кой те предупреди? — попитах.

Той спря да се усмихва и поклати глава.

— Не мога да кажа. Но ти най-добре внимавай. Не бъди същото магаре като онова време. Сигурно не ти е харесало, но лагерът за военнопленници беше само наужким. А тук играем сериозно.

Точно в този момент един тип с пагони на полковник и изражение на човек, който току-що е изял голям сочен лимон, се приближи към нас. Погледна ме така, сякаш бях дефлорирал дъщеря му, и сграбчи Уилямс за ръкава.

— Извинете, старши сержант, но трябва да изпратим доклад на четвърти отряд. Елате, ако обичате.

После го завлече в ъгъла и започна да го ръчка с пръст в гърдите. Видях как Уилямс пристъпва от крак на крак и реших, че му четат сериозно конско. Но не изпитах и капчица съчувствие. Преди време беше прекарал две седмици, като ме пребиваше всеки ден, и не му вярвах, че е било само по задължение. Ако някой отдели двайсет часа от живота си да те направи на кайма, той или е много убеден в дълга си, или се забавлява. Може би затова е напуснал свръх-секретното звено след шест години. Може би в Звеното са усетили, че прекалява. Ако тогава ме бяха попитали за мнението ми, щях да им кажа под клетва, че е прекалил много отдавна.

Така или иначе, вече ме бяха забелязали, следователно нямах повече работа тук. Тихомълком се оттеглих, като размишлявах за предупреждението на Уилямс. Можеше да се възприеме по най-различни начини. Може би ги бяха предупредили да стоят по-далеч от мен, защото разследвам другарите им, и никой не трябваше да ми помага да ги тикна в затвора. От техническа гледна точка беше конспирация в големи размери, която целеше да възпрепятства правосъдието. От човешка гледна точка беше напълно разбираема и дори похвална братска постъпка.

По-интересното беше изразът „тук играем сериозно“. Все пак точно в този момент в товарния отсек на един самолет „С–130“ на път за Вашингтон в контейнер със сух лед се намираше голям подпухнал труп. Това наистина си беше сериозно.

Отпуснах ръка и докоснах пистолета 38 калибър в кобура на колана си. Май беше дошъл моментът да му намеря патрони. Но пък като се има предвид как стрелям, може би беше по-добре просто да замеря с него евентуалния си нападател.

Мъжът, който ме чакаше да се върна в офиса, приличаше на таен агент. Сигурно е заради филмите за Джеймс Бонд или шпионските романи, толкова популярни по време на Студената война, но комбинацията от тъмни очила и шлифер се беше превърнала в отличителен знак на всички, които се занимават със събиране на информация. От друга страна, изобщо не можех да си представя защо един служител на Агенцията за национална сигурност би се опитвал да се представя за дързък шпионин. Не, честно. Хората от АНС никога не изпълняват тайни мисии. Във филмите понякога ги представят като потайни мошеници, но това показва единствено какво може да стане, ако дадеш на някой като Оливър Стоун камера и разрешеше да ти представя света такъв, какъвто го вижда.