Излязох и открих Имелда, която задълбочено проучваше записите на разпитите от Авиано.
— Ей, Имелда, направи ми една услуга — казах.
— Аз не правя услуги — изръмжа тя. — Само изпълнявам заповеди.
— Добре. Тогава изпълни една заповед. Обади се във Вашингтон и провери какво е било времето през последните двайсет и четири часа.
— Защо? Да не би да планираш да пътуваш вчера?
Тя се разкикоти и аз трябваше да призная, че майтапът наистина си го биваше. Сигурно част от мен започваше да й влияе. За съжаление точно тази част, която пускаше тъпи шегички.
— Не, паркирах във военновъздушна база „Андрюс“ и току-що си спомних, че забравих прозореца отворен. А, и още нещо.
— Какво?
— Къде държиш събраните материали по делото през нощта?
— В онези шкафове. — Тя посочи три стандартни метални кантонерки.
— Веднага изискай сейф. Докато пристигне, искам ти или някоя от помощничките ти да спи до шкафовете.
Тя повдигна вежди на един-два сантиметра, но беше достатъчно опитна да не задава въпроси.
Върнах се в кабинета и се обадих на най-добрия си нов приятел Уолки. Казах му подчертано възпитано, че от този момент нататък ще се нуждая от услугите на двама от неговите яки военни полицаи, които да охраняват входа на офиса ми всяка нощ.
След секунда Имелда се върна и ми съобщи, че през последното денонощие във Вашингтон е валяло като из ведро. Летище „Рейгън“ било затворено. Летище „Дълес“ приемало само извънредни полети. За сметка на това дъждът по чудо беше пропуснал военновъздушна база „Андрюс“, така че колата ми беше в безопасност. Имелда се мръщеше, докато ми разказваше всичко това. Според нейните правила всеки идиот, който си оставяше колата с отворени прозорци, заслужаваше тя да се напълни с вода.
Истината беше, че изобщо не бях паркирал в „Андрюс“. Просто се чудех как мистър Джоунс е пристигнал толкова бързо. Самодоволният дребен мошеник мистър Джоунс. Не беше дошъл пеш от другия край на Тузла, а беше долетял от „Андрюс“.
Но защо беше изминал това разстояние? И защо беше толкова потаен по отношение на името си? И защо ме беше излъгал, че е разпределен тук? Хората, които си изкарват хляба със събиране и продаване на информация, винаги стават потайни по природа, но мистър Джоунс малко прекаляваше.
Мислих върху това, докато на вратата най-сетне се почука и аз вдигнах глава, за да видя новите си приятели, военните следователи Марти и Дейвид, които нетърпеливо чакаха да ги поканя в кабинета си.
— Влизайте, моля ви — казах, като се изправих и им стиснах ръцете.
— Здравей, майоре — каза Марти. — Дано не те притесняваме.
— Ни най-малко.
— Хубаво. Двамата с Дейвид решихме да наминем и да обсъдим още едно-две нещица.
— Чудесно.
Те се тръснаха на два стола и се помотаха, докато се организират. Лицето на Марти беше някак си студено и разсеяно, а Дейвид изглеждаше като човек с два-три чудовищни хемороида. Професионалните детективи възприемат такива подробности като важни улики. Нещо определено им беше развалило настроението от сутринта насам.
— Виждал ли си двете статии на първа страница на „Вашингтон Хералд“ от тази сутрин? — попита Марти.
Признах си, че не съм, и той ми подаде две страници, които очевидно беше получил по факса. На първата имаше заглавие за убийството на Джеръми Бърковиц. Беше хубава статия, в която го описваха като един от най-добрите военни журналисти в страната, смел, отговорен и изобщо светец.
Беше типично хвалебствие от типа, който журналистите винаги пишат едни за други, и завършваше с дълъг сълзлив абзац, в който се обясняваше колко много е направил Джеръми на този свят и колко много ще ни липсва. Такива работи. Някак си успях да не се разрева.
Втората статия беше последният текст на Бърковиц, в който той разказваше за моето разследване. Само дето дори бегло не напомняше на историята, която ми беше обещал да публикува. Беше много неясен, плитък текст, в който, общо взето, се казваше, че разследването продължавало, следователите работели по изясняване на фактите и фактите, от своя страна, бавно се изяснявали. Опитах се да прикрия изненадата си.
Марти се беше облегнал назад с крайно двусмислена физиономия.
— Това същата статия ли е, за която ти беше разказал? — попита, при това не много приятелски.
Военните следователи винаги имат този проблем — твърде краткосрочна памет. Тази сутрин бях най-добрият му приятел, а сега пак се отнасяше с мен като с Бостънския удушвач.
Читать дальше