Брайан Хейг - Тайно разрешение

— Червените точки са сърбите, зелените са нашите, а сините са АОК. Това тук е ДО–7. Един от първите отряди, които сформирахме. Почти всички в него са служили в армията на Югославия. Командирът им е бил майор от пехотата.

— Доста навътре са — отбелязах.

— Опитваме се да държим начинаещите отряди възможно най-близо до границата с Македония. За да могат да избягат, ако объркат нещо.

Погледнах точката, която изобразяваше седми отряд.

— А тези добри ли са?

— Адски добри.

— С какво се занимават?

— В момента маркират цели за авиацията. Дадохме им лазерни означители. Виждаш ли тази линия? — Той посочи една редица от мигащи червени точки, подредени от североизток на югозапад. — Това е основната снабдителна линия на сърбите. Получават половината си амуниции и гориво по нея. От седми отряд са разположили хора по протежението й и включват лазерите всеки път, когато разполагаме с някой изтребител „F–16“, на който са му останали допълнителни бомби или ракети.

— Много впечатляващо — отбелязах.

— Ами да, но те са по-скоро изключение от правилото. Повечето от отрядите на АОК за нищо не стават. Не са свършили нищо, откакто ги пуснахме вътре. Пращаш им заповеди, а те се обаждат и викат, че били много трудни, или пък потвърждават изпълнението, а после получаваме сателитните снимки и виждаме, че не са свършили нищо. Само пилеем храна и амуниции.

Внимателно ме гледаше в лицето, докато говореше. Имаше объркания вид, с който някои хора се опитват да си припомнят нещо.

— Спомняш ли си отряда на Ахан, старши сержант? — попитах го.

— Много кофти стана с него — отвърна той и замислено потърка брадичката си.

— Добър отряд ли беше?

— Така и нямаха възможност да се докажат. Имаха високи оценки при обучението, но ги ликвидираха, преди да успеят да покажат какво могат.

— Чух, че в онова полицейско управление са попаднали на истински касапи.

— Гадна история наистина — каза той без капчица чувство.

После се ухили и наклони глава встрани.

— Някога служил ли си във Форт Браг?

— Преди години. Разпределиха ме там, когато бях в пехотата.

— Знаех си, че съм те виждал.

— Пет славни години в Осемдесет и втора — отвърнах. — Ура!

Той сниши глас.

— Да, а пък аз бях първи юнга на Колумб на проклетата „Санта Мария“. Не ме ли помниш?

— Опасявам се, че не.

Той ми намигна.

— Естествено. Не се сетих за името, защото в Звеното не използвахме имена по време на операция. Давахме ви само номера, за да няма лично отношение. Но пък аз съм голям физиономист.

Погледнах Уилямс и се опитах да се сетя къде съм го виждал. Гласът му звучеше неприятно познат, както и очите, но не можех да се сетя откъде и това ме изнервяше.

— Съжалявам, старши сержант, според мен бъркаш. Не съм чувал нищо за никакъв отдел.

Усмивката му се разшири.

— Спомняш ли си лагера за военнопленници? И големия кисел негодник с качулка, който постоянно те пребиваше от бой?

Спомнях си и още как. За да влезеш в Звеното, трябваше да преминеш шестмесечна проверка. Оцеляваше един на двайсетина кандидати. В един от етапите на проверката всички кандидати прекарваха две седмици в лагер за военнопленници, който беше толкова брутално реалистичен, колкото бяха успели да го докарат. По някаква причина огромният надзирател, който водеше разпитите, разви някаква гадна привързаност към мен. Толкова ме харесваше, че всеки ден тренирахме заедно по един час. Когато най-сетне свърши, ми остави за спомен две пукнати ребра, счупен нос и два липсващи зъба.

— Ти ли беше онзи негодник? — попитах.

— Ей, не се сърди — засмя се той. — Такава ми беше работата.

— Работа, а? Май ти харесваше да я вършиш.

Той пак се засмя.

— И това беше част от работата. Казаха ни да се правим, че страшно се забавляваме, за да ви изплашим още повече.

— Аз доста се изплаших — признах си честно. — После те сънувах години наред.

Не споменах, че ставаше дума за кошмари, но той и така се сети.

— Ти беше дребен, но як негодник — обясни той. — Трябваше да се пречупиш и да ми кажеш каквото исках. Щеше да си спестиш доста мъки. И със сигурност не беше полезно да си толкова остроумен през цялото време. Не знаеше ли, че разпитите се записват?

— Май съм пропуснал. Човек се разсейва, когато го блъскат в стените и го пребиват до безсъзнание. А ти беше много усърден.

— Ами да, на тавана имаше една миниатюрна камера. И всяка вечер полковник Тингъл, комендантът на лагера, гледаше записите и ме мъмреше, че ти позволявам да ми говориш така. След първата седмица му казах, че няма да се пречупиш, но той продължаваше да ти назначава разпити.