Брайан Хейг - Тайно разрешение

Хората от АНС са звездобройци. Те разчитат на разузнавателни спътници и модерни самолети, съоръжени с всякакви странни приспособления, да им вършат цялата работа. Но човек не може да ги вини, че им се иска да експлоатират фалшивия образ, създаден от Холивуд. Така поне сексапилът им излиза малко по-евтино.

Както и да е, човекът седеше на стола до вратата на кабинета ми, преметнал шлифер на скута си и разтворил „Вашингтон Поуст“, като полагаше неимоверни усилия да прилича на небрежен, енергичен и дързък оперативен агент. Всъщност не се справяше зле.

Беше хубавец с пригладена назад руса коса, приятно посивяла на слепоочията, и по формата на тялото му можеше да се съди, че е на „ти“ с фитнес центъра на АНС. Повечето служители на АНС приличат на чиновници с големи плоски седалища. Така става, когато седиш на стол по цял ден и наблюдаваш света през сателитна амбразура.

— Здрасти — казах, докато минавах покрай него.

Вестникът се затвори с плющене, той скочи и тръгна след мен.

— Майор Дръмънд?

— Поне до последния път, когато проверявах — отвърнах.

Той ме последва в кабинета ми, където аз се разположих зад бюрото си, а той — пред него. После изрови портфейла си от вътрешния джоб на шлифера и го размаха, за да ми покаже някакъв документ за самоличност. Опита се да го направи бързо, като ченгетата, но аз успях да зърна инициалите „АНС“, преди яростно да го затвори. Зачудих се дата не взема стероиди.

— Значи сте получили молбата ми? — казах.

— В централния офис в Мериланд. Накараха ме да ти се обадя.

— Чудесно. Добра работа свърши.

Изобщо не разбираше хумора ми.

— Аз винаги си върша работата добре. А ти си късметлия, майоре. Наистина във въпросния период сме имали сателит, който е наблюдавал Трета зона.

— Страхотно. Ще получа ли снимките?

— Ще отнеме малко време. Трета зона е доста обширна. Около петстотин квадратни километра всъщност. И в нея тече доста активна човешка дейност. Помолихме Десета бригада да ни даде координатите на базовия лагер и точното място на засадата. Когато ги получим, нашите анализатори ще направят копия. Филми ли ти трябват или снимки?

— И двете. Искам да погледна всичко, което имате, и да видя какво ще науча от него.

— Твоя работа.

— Твоите хора знаят ли, че бързам?

— Естествено, че знаят — каза той много снизходително. — Всички наши клиенти много бързат. Ако не си забелязал, на север оттук се води война.

Имаше нещо в него, което не ми харесваше. Например очите, които ми приличаха на бледосини топчета за игра, натъпкани в главата му. В тях нямаше живот, а само цвят, все едно бяха изкуствени. Но имаше и още нещо. Не можех да го определя. Просто имаше нещо.

— Не знаех, че осигурявате поддръжка директно на Десета бригада — казах.

— Естествено.

— И имате база тук?

— Точно до сграда СЗ1 на ВВС. Малка база, но сигурна. Можеш да разгледаш снимките на място.

— А не мога ли да ги изнеса?

Той хитро се ухили.

— Неее. Няма да стане.

— Защо не?

— Защото са твърде строго секретни.

— Виж, ъъъ… не ти чух името.

Усмивката му се разшири с няколко сантиметра.

— Защото не съм ти го казал. Наричай ме Джоунс.

— Адски оригинално — отбелязах.

— Да, много съм оригинален — съгласи се той. — Питай когото искаш.

Ето, вече знаех какво не ми харесва в този тип. Кабинетът ми беше много тесен. Въздухът едва стигаше и за един нахакан остроумник, но двама на едно място беше прекалено.

— И какво ще стане, ако ми се наложи да включа някои от сателитните фотографии в доклада си? — попитах.

— Ще възникне проблем — отвърна той. — Те не могат да излизат от моята база.

— Мога да повдигна въпроса и по-нагоре — отбелязах.

— Ако искаш, чак до върха, братче. Фотографиите са направени с чисто нов експериментален сателит с възможности, които дори нямам право да опиша на човек като теб. И президентът на САЩ не може да ми заповяда да предоставя тези снимки на външен човек.

Замислих се върху това. Най-сетне попитах:

— Как да се свържа с теб?

— Не можеш — каза той. — Аз ще се свържа с теб, когато сме готови.

— Тук ли си разпределен?

— Да. Тази сутрин ми се обадиха от централата и ми наредиха да ти окажа съдействие. Ако се държиш прилично, няма да боли.

— Благодаря, братче. Наистина се радвам, че ще работим заедно — казах, докато си излизаше.

Този тип наистина ме притесняваше. Очите му ме притесняваха. Както и маниерите. А знаете ли какво ме притесняваше най-много от всичко? Новият брой на „Вашингтон Поуст“ под мишницата му. И тъпият шлифер. В Тузла не беше валяло от дни. Слънцето изпичаше всичко, което не се криеше на сянка.