Брайан Хейг - Тайно разрешение

— Не е споделял с мен какво смята да публикува — отвърнах спокойно.

— Но ти каза…

— Че ми се е сторил много развълнуван. Спомена, че разполага с вътрешен източник. Но откъде можех да знам какво ще напише, по дяволите?

— Твоите служители казаха, че Бърковиц е стоял повече от десет минути в кабинета ти. А тази сутрин ти ни остави с впечатлението, че е спрял за малко, колкото да уточни някои подробности.

— Точно така си беше. Но освен това си побъбрихме за някакви неща във Вашингтон.

— Например?

— Например как се приема разследването там. Май спомена, че от Белия дом живо се интересували от мен.

— И не говорихте за нищо друго?

— Не.

— И това ви отне цели десет минути? — каза той с дълбок скепсис, после се извъртя на стола така, че да се наведе към мен. — Е, ние успяхме да прегледаме бележника му по-подробно. Твоето име постоянно се споменаваше в него.

— Във връзка с какво?

— Да кажем, че някои от бележките към него бяха доста любопитни.

— „Любопитни“ е интересна дума — казах. — „Любопитни“ в смисъл на „Подозирам, че майор Дръмънд ще ме удуши с гарота тази вечер“? Или по-скоро „Дръмънд води разследването и ми се видя страхотен човек, затова трябва да науча повече за него“?

Лицето на Марти си остана непроницаемо.

— Нещо по средата.

Марти така и не ми беше казал какъв чин има, но двамата с Дейвид най-вероятно бяха старшини. Почти всички военни следователи, които работят по задачи извън страната, са такива, а повечето са бивши военни полицаи — като нормалните ченгета, които се издигат до детективи.

Моментът изглеждаше подходящ да го сплаша с един от моите изблици на майорски гняв, но това някак си не ми се струваше добра идея. С изключение на това, че се обличаше странно, Марти не беше глупак и беше открил правилния начин да ме разпитва — като пуска разкритията на час по лъжичка, така че да имам време да се хвана в капан. В тренировъчния лагер на Звеното, където си играехме на военнопленници, това беше любимата техника на по-интелигентните надзиратели. Честно казано, методът постига много по-добри резултати от другия, в който правиш лицето на заподозрения на кайма, защото яките типове като мен не са и непременно също толкова умни.

Естествено, Марти нямаше откъде да знае, че имам магистърска степен по водене на разпити, така че беше в малко неизгодна позиция. Точно сега от мен се очакваше да проявя признаци на нервност. Според учебниците виновниците за престъпленията отричат всичко, но същевременно проявяват отчаяно любопитство да научат точно колко знае човекът, който води разпита. От това произтича нещо като дуел, в който и двете страни изпробват защитата на другия. Точно това цели разпитващият — така неволно се включвате в собственото си унищожение.

Изправих се и тръгнах към вратата. Отворих я и вече бях на прага, когато Марти попита:

— Къде тръгна?

— Да си намеря адвокат. Сигурно един-двама се навъртат наоколо.

Това не беше по учебника.

— Чакай малко — каза той, като се опитваше да звучи твърдо.

— Съжалявам, братче — отвърнах. — Вече прехвърлихте безплатната минута, която ви се полага.

— Чакай, майоре — помоли той и този път гласът му леко поддаде. — Може би имаш напълно логични обяснения за всичко.

— О, сигурно — съгласих се. — Всъщност съм абсолютно сигурен в това. Но разговорът ни приключи.

Той ме изгледа с уморено нетърпение, после каза:

— Моят съвет е да седнеш и да спреш с тези глупости.

— Друг път — възразих. — И двамата знаем какво става. Менгемето ще се затяга около вас, докато не извадите заподозрян. Съжалявам, но не искам аз да съм този заподозрян.

— Това няма нищо общо.

— Глупости, Марти. Това е единственото обяснение.

Марти се извърна и погледна Дейвид, чиито хемороиди го измъчваха повече от всякога.

— Какво избирате? — попитах. — Тръгвате ли си, или да ходя да си търся адвокат?

Марти се замисли, после двамата станаха да си ходят. Много любителска грешка. Ако наистина беше убеден, че разполага с нещо срещу мен, трябваше да ме остави да си намеря цяло стадо адвокати с уста като картечници и да организира дуел. Очевидно това, което Бърковиц беше написал в бележника си, беше или твърде неясно, или прекалено абстрактно, за да може да го използва за обвинение. Просто Марти се хващаше за сламка. Опитваше се да притисне всичко живо, за да види какво ще излезе. Казват му „да раздрусаш дървото“. Добра техника, освен ако в дървото не се крият горили. В такъв случай техниката е доста нагоре в класацията на нещата, които не трябва да правиш за нищо на света.