Брайан Хейг - Тайно разрешение

Лиса отново кимна.

— И според теб между двете неща има връзка? — Попита много хладно и обективно.

Звучеше като психотерапевт. Не че някога съм ходил на психотерапевт, естествено. Добре де, когато напуснах Звеното, ме накараха да отида няколко пъти на психотерапевт. Но това е задължително за всички, честно.

— Всъщност да, според мен има връзка — казах накрая. — Но първо искам да поговорим за друго. Днес следобед пак се срещнах с онази горила генерал Мърфи. Попитах го какво е станало, когато Санчес и хората му са пропуснали редовните си доклади. Според него нищо не е станало. Това ми се стори странно, защото целта на докладите е именно да потвърждават в щаба, че хората в екипа за специални операции все още са живи и работят. Така че го попитах защо не са вдигнали тревога.

— И какво каза той?

— Че от оперативния щаб обикновено изчакват дванайсет часа до следващия доклад. И реагират само ако и втория път не получат нищо.

— Смислено ми звучи — отбеляза тя.

— Не си права — възразих. — Навременните доклади са от изключителна важност. Особено когато се действа в тила на врага. Както и да е, после отидох до оперативния щаб, само да проверя. Попитах сержанта дали знае за случаи, в които бойни части са пропускали да докладват. Той каза, че отрядите на АОК понякога забравят, но американците — никога. После го попитах какво би направил, ако изгуби връзка с някоя част. Той отвърна, че в такъв случай ще вдигнат тревога до небесата.

— Значи говорим за сержант и генерал, които не разсъждават по един и същ начин.

— Или говорим за лъжец.

— Съмнително предположение, което води до опасен извод — каза тя.

— Може би. Но пък същият сержант от оперативния щаб ме предупреди, че някой е издал неофициално нареждане да не ни сътрудничат.

Тази новина най-сетне предизвика нещо повече от логическо възражение.

— Защо ти го е казал? — попита Мороу.

— Странно съвпадение. Помнеше ме от времето, когато служех във Форт Браг. Сигурно е било пристъп на братски чувства.

— И ти му повярва?

— Видях как един полковник го разкъса на части само защото изобщо е говорил с мен.

— Може да има и друго обяснение.

— Може и да има, но аз не се сещам какво е. А ето ти и третата странна случка. Преди няколко минути цъфна един тип от АНС. Излиза, че сме извадили късмет, защото един от техните спътници наистина е бил над Трета зона. Онзи бил разпределен тук, но не можел да ми каже името си. Само дето носеше „Вашингтон Поуст“ и беше облечен с шлифер. Проверих и се оказа, че през последното денонощие във Вашингтон е валяло като из ведро. Дано не си забравила да затвориш прозорците на колата си.

Тя прехапа долната си устна, докато обмисляше всичко, което й бях казал. Вторачи се последователно в пода и в тавана. После взе една канцеларска гума и почука с нея по устните си, което аз по някаква причина намерих за много секси.

Най-сетне каза:

— Съжалявам. Просто не виждам връзка между тези събития.

— Време и място, Мороу. Убиват журналист, генерал лъже, военна част възпрепятства правосъдието, непознат пристига от Вашингтон. В рамките на дванайсет часа. В мъничката Тузла.

— Всяко от тези събития може да има голям брой възможни обяснения.

— А може би става въпрос за един от онези неприятни плевели с общ корен и дълги подземни стъбла, които изникват на различни места.

— Може би, ако имаш богато въображение.

— Сигурно си права — признах. — Може би просто съм параноик.

— Има ли причина да си параноик?

— Няма конкретна причина. Но понякога на бойното поле виждаш някой хълм и си сигурен, че от другата му страна дебне нещо опасно.

— Само че сега не сме на бойното поле — изтъкна тя.

— Кажи го на Джеръми Бърковиц.

Тази вечер не можах да заспя лесно. Лежах и се опитвах да сглобя парчетата от мозайката, но не можех да си представя нищо по-добро от някакъв Франкенщайн: тромаво, уродливо чудовище. Освен това на моя Франкенщайн му липсваха няколко крайници и не можех да го съживя. Всичките ми обяснения бяха твърде фантастични, за да убедят и мен самия.

Клапър ми се обади около два сутринта, когато все още бях буден, така че този път не мърморих.

— По дяволите, Дръмънд, какво става при теб? — започна той.

Звучеше искрено разярен — още една причина да не мърморя.

— Нещата вървят добре — отговорих. — Някакъв тип от АНС идва днес и каза, че сме извадили късмет. Благодаря за помощта.

— Не говоря за това. Току-що разговарях по телефона с генерал Мърфи. Твърди, че притискаш офицерите му и него самия. Че се държиш непрофесионално.