Брайан Хейг - Тайно разрешение

Нямаше смисъл отново да се опитвам да заспя. Станах, облякох се и отидох до дървения ни офис. Двама от най-едрите полицаи на Уолки стояха на пост пред вратата. Показах им документи за самоличност и те ме пуснаха.

Имелда беше вътре, седеше на леглото и си светеше с фенерче, за да чете една от дебелите книги, които толкова обича. Вдигна поглед, когато чу вратата да се отваря и затваря с трясък, и бързо натъпка книгата под спалния си чувал. Тя е от онези жени, които винаги се възползват от това, че ги подценяваш.

— Кой е там? — попита, като мигаше в тъмното.

— Аз съм, Имелда.

— А, ти ли — каза тя. — И какво правиш тук толкова късно?

— Не можах да заспя. Реших да дойда и да прегледам няколко закона.

Истината беше, че самочувствието ми толкова беше паднало от разговора с Клапър, че ми беше хрумнало да се самонакажа като монасите от четиринайсети век с техните камшици, които са се бичували сами за собствените си грехове. Но бях измислил още по-жестока форма на наказание. Щях да прочета всички юридически текстове, които успея да докопам.

— Работата не върви много добре, а? — попита Имелда.

— Не — признах тъжно. — Според мен тотално я прецаках.

Тя помисли известно време. През годините бяхме работили заедно по двайсетина случая и въпреки че адски я уважавах, никога не бяхме разговаряли подробно за някой от тях. Аз й подхвърлях документи и задачи, а тя надзираваше помощниците си и се грижеше да вляза в съда навреме и добре подготвен.

— Смяташ, че са виновни? — попита.

— Да ти кажа честно, не знам. Подозирам, че са виновни, но, изглежда, само аз съм на това мнение.

— Според мен са виновни като банда сифилитични проститутки в женски манастир.

В случай че не съм го споменавал по-рано. Имелда може да се изразява много цветисто. Подпрях се на стената и скръстих ръце. Не бях дошъл, за да си говоря с нея, но нямах по-важна работа. Ако някога сте отваряли някой закон, за да го прочетете, знаете какво имам предвид.

— Защо мислиш така? — попитах.

— Защото съм чела всички показания, които сте взели. Лъжат. Лъжат като стой, та гледай. Този техен капитан, Санчес ли беше?

— Да, Тери Санчес.

— Същият. Според мен просто не му е стигал кураж.

— Не разбирам. Кураж за какво?

— Старшината и сержантите са го разигравали както си искат. Прочети показанията. Направо са го правели на нищо.

— Възможно е — съгласих се. — Но я си представи, че армията всъщност не иска да открия какво точно е станало там? Че според армията ще бъде много по-удобно просто да докажем, че са невинни, и да ги оставим да си вършат работата?

— Понякога армията не знае какво е най-добро за нея. Беше седнала на спалния си чувал с разрошена коса, облечена с омачкана униформена тениска, избелели гимнастически шорти и бели чорапи. Честно казано, не приличаше на мъдрец.

— Благодаря ти, Имелда — казах.

— Няма защо. Спри да ревеш и се стягай.

— Тъй вярно, госпожо.

Влязох в кабинета си и затворих вратата. Отвън се чуваше как Имелда отваря и затваря чекмеджета и рови в папките. След няколко минути влезе с една купчина документи и безцеремонно ги изсипа на бюрото ми. После си тръгна, без да каже и дума повече.

Разгледах купчината. Беше събрала всички показания, които бяхме взели в Италия. Порових в тях, намерих папката на Персико и се зачетох. После направих същото и с показанията на останалите.

Свърших към шест сутринта. Имелда беше права. Във всичките показания имаше нещо общо — липса на уважение към Санчес. В случая на Персико почти не се забелязваше, но си беше там. Беше похвалил командира си, но винаги го наричаше просто „Санчес“, а командирът на отряда от АОК винаги беше „капитан“ Ахан.

Сержант Перит беше по-директен. Беше казал, че Санчес не може сам да си избърше задника, ако го няма Персико да му помага. Но не беше и само това. Когато Перит и Мачуско бяха забелязали сърбите на хълма, бяха докладвали именно на Персико. Може би точно затова Санчес нямаше представа колко сигнални ракети са изстреляли или с какво точно се занимават хората в ариергарда му и какво са забелязали. Сержантите просто са докладвали всичко на Персико, все едно именно той е бил истинският командир, а Санчес само ги е придружавал.

След като вече знаех какво да търся, откривах същата нишка във всички показания. Делбърт и Мороу не бяха разпитвали толкова подробно, но и при тях се усещаше. Близнаците Мур например казваха, че Персико им е казал къде да застанат по време на засадата. Персико им е дал заповед за стрелба и пак той е изстрелял сигналната ракета, за да прекрати стрелбата. Лекарят Грейвс обясняваше, че именно Персико го е разположил на безопасно разстояние от осемстотин метра зад засадата и му е казал къде е сборният пункт, ако нещо се обърка и се наложи да се разпръснат. Според Бътлър, един от двамата специалисти по тежко въоръжение, който бе носил картечницата, точно Персико му беше проверил мерника, беше му казал как да се включи в огневата линия и беше надзиравал поставянето на противопехотните мини. Същото твърдеше и сержант Колдуел.