Брайан Хейг - Тайно разрешение

По време на разпита няколко пъти бях попитал Персико и Перит как бяха вземани различни решения. И двамата бяха отговорили мъгляво, сякаш въпросът не е ясен. Трябваше да заподозра нещо още тогава. Персико ме беше уверил, че цялата отговорност за операцията лежи на раменете на Санчес, но когато четях показанията, в тях почти не се споменаваше, че е бил там.

Делбърт и Мороу дойдоха в шест и половина. Реших да не споменавам нищо за откритието си пред тях. От една страна, и двамата щяха да го възприемат като още един нещастен опит от моя страна да потърся вина в случай, където всички доказателства сочеха противното. От друга страна, не исках за това да се разчуе. А и най-важното беше, че сега целият успех на разследването зависеше от снимките на АНС. Ако на тях се виждаше формирование, което хладнокръвно избива трийсет и петима сърби, ходът на разследването щеше да се промени драстично. Но ако бяха заснели военна част, която се опитва да си спаси живота и отчаяно си пробива път от вражеския капан, интересните наблюдения щяха да ми влязат в работа толкова, колкото бандаж в женска съблекалня.

В осем се обади някаква жена от името на мистър Джоунс. Имаше сладък мелодичен глас и ни покани на частна прожекция в оперативната база на АНС след един час. Затворих вратата към кабинета си и прекарах времето по най-полезния начин — като вървях напред-назад. Крачех от стена до стена, а после от ъгъл до ъгъл, докато и това ми омръзна. После просто седнах и се зазяпах в стената.

Не ми се искаше Санчес и хората му да излязат виновни, но повече не можех да се залъгвам. Точно сега цялата ми кариера зависеше от това дали ще се окажа прав. Заплахата на Клапър от разследване на поведението ми надвисваше като кошмар. Мърфи беше избрал идеалния момент за атаката си. Ако записите докажеха, че екипът на Санчес е невинен, трябваше да си събера багажа и да се върна във Вашингтон. Можех и да отлагам ден-два с оправданието, че трябва да довърша някаква работа, но точно в този момент всяко официално разследване щеше да бъде напълно предубедено срещу мен. Делбърт и Мороу щяха да потвърдят, че съм бил обзет от фикс-идеята да докажа, че екипът на Санчес е виновен въпреки очевидната липса на доказателства. А после идваха и показанията на момчетата на Мърфи. Щях да изглеждам като полуделия капитан от „Моби Дик“, който бие с камшик и крещи по всичко живо заради някакъв несъществуващ бял кит. Нямаше да ме изправят на военен съд, но шансовете ми да продължа да практикувам право в армията бяха същите като на трикрак кон на състезание в Саратога.

В девет без петнайсет минах да взема Делбърт и Мороу. Открихме пътя до база „С–31“ на ВВС и един пазач ни посочи ниска метална сграда вляво от нея. Нямаше табела, която да я идентифицира като база на АНС, вероятно защото не искаха никой друг да знае, че изобщо са тук.

На входа стояха двама униформени пазачи, което донякъде разваляше ефекта. Все пак, ако си падаш по шпионажа и забележиш една необозначена, сериозно охранявана сграда точно до съоръжение „С–31“, сигурно ще развиеш някакви подозрения за това, което се случва в нея. Толкова много интелект на едно място и пак не се бяха сетили колко по-хитро би било пазачите да стоят в сградата, вместо отпред.

Пазачите очевидно ни очакваха, така че показахме личните си карти, а аз размахах и неприятния си комплект от заповеди, с които ме беше снабдил държавният секретар по въпросите на отбраната, а те веднага ни пуснаха.

Вътре имаше още една врата от дебела стомана и трябваше да натиснем едно копче. В ъгъла на тавана имаше камера и някой вътре сигурно погледна през нея, защото се чу бръмчене, а аз бутнах вратата.

Очакваше ни една жена, предполагам същата, която се беше обадила по-рано.

— Здравейте, аз съм мис Смит — представи се тя с крайно изкуствена усмивка.

Имаше внимателно подредени, блестящо бели зъби, които подсказваха или за великолепен семеен произход, или за невероятно надарен семеен зъболекар. От своя страна, аз бях поразен, че всички служители на АНС, изглежда, се казваха Джоунс, Смит или нещо подобно с една сричка. Защо не използваха имена като Гвиждовски или Петробласки? Тогава поне нямаше да се разбира кога се представят с псевдоними. Освен ако не се натъкнеш на няколко едновременно, разбира се.

Както и да е, мис Смит можеше да се опъне здравата на нашия шампион мис Мороу, когато ставаше дума за външен вид. Разликата се състоеше в това, че мис Смит беше облечена с много къса пола и приятно тясна блузка, които даваха да се разбере още по-ясно за какво става въпрос. Докато чудесната мис Мороу криеше всичките си прелести в торбеста камуфлажна униформа, макар че, от друга страна, зелено-кафяво-черната гама много й отиваше.