Брайан Хейг - Тайно разрешение

— Можеш ли да ни покажеш къде е устроена засадата? — попитах.

— С удоволствие, приятел.

Малката му червена точка застана на една от линиите, които изобразяваха пътища.

— По време на засадата нямаме сателит над зоната — добави. — Но на следващия ден е минал още един. Тогава екипът на Санчес вече е бил съвсем близо до македонската граница. Искате ли да го видите?

— Всъщност не — отвърнах кисело.

Някой включи лампите и аз видях, че Мороу и Делбърт сияят като деца под коледната елха. Джоунс ми се ухили изключително нахално.

— Излезе точно както искаше, нали, приятел?

Не му бях никакъв приятел и усетих почти непреодолим импулс да му го изясня, но вместо това казах:

— Все още ли нямам право да изнасям копия от записите от тази база?

— Не. Ще се съхраняват в архивите в нашата централа в Мериланд. Ако някой иска да ги гледа, може да отиде там.

Погледнах към Делбърт и Мороу.

— Някакви въпроси към мистър Джоунс?

— Не, според мен нещата са ясни — каза Делбърт.

Мороу се обърна към Джоунс.

— Имате ли аудиозаписи от сръбската реакция по време на засадата?

— Всъщност да. Малко са странни. Имаме запис на един отряд, който докладва за откриването на труповете. После сме засекли заповед от щаба на Петнайсета дивизия, която нарежда на всички отряди да останат на място и да чакат по-нататъшни инструкции. След това нямаме нищо друго.

— И как го тълкувате?

— Предполагаме, че веднага щом са разбрали, че екипът на Санчес може да хапе, сърбите са станали много по-предпазливи.

Мороу кимаше, сякаш също беше напълно убедена в това. Искаше ми се да удуша и нея. После тя попита:

— И след това нямате никакви записи? Не е ли малко странно?

Джоунс също кимаше, сякаш това беше блестящ въпрос и между другото той все още нямаше нищо против да спи с нея.

— Всъщност не. Сърбите знаят, че ги подслушваме. Когато искат да скрият нещо от нас, спират да предават по радиото и използват куриери.

— Но имате копие от записа в момента, в който е открито мястото на засадата? — попита Мороу.

— Искате ли да ви го покажа?

— Моля ви.

Той се разрови в купчина компютърни разпечатки и измъкна една.

— Ето го. Позивната на изпращача е „Омега 36“, а на получателя — „Фокстрот 90“. Не успяхме да идентифицираме „Омега 36“, която вероятно е отряд на милицията, но „Фокстрот 90“ със сигурност е щабът на Петнайсета дивизия. Смисълът на съобщението е, че…

— Чакай — прекъснах го. — Прочети го дословно.

Той поклати глава — ясен знак, че не искаше да спи с мен — и погледна листа в ръцете си.

— Добре. Това е поредица от четири предавания. В първото се казва: „Фокстрот 90“, тук е „Омега 36“. Докладваме за проведена засада на координати 23445590. Второто е: „Омега 36“, тук е „Фокстрот 90“. Опишете положението. Третото е: „Фокстрот 90“, тук е „Омега 36“. Седемнайсет убити, тринайсет ранени, петима живи. И четвъртото: „Омега 36“, тук е „Фокстрот 90“. Останете на място и чакайте заповеди.

Джоунс вдигна глава.

— Това е. Не сме засекли други предавания между тях след това.

Делбърт и Мороу почти ахнаха на глас. В момента на откриването на засадата все още беше имало осемнайсет живи сърби. Следователно Санчес и хората му не са избили оцелелите. Дзън-дзън! Двамата току-що удариха двойния джакпот.

Мороу ме изгледа победоносно и попита:

— Споменахте, че сърбите често запазват радиомълчание, когато трябва да предадат важни заповеди.

— Точно така. Имат голям опит в избягването на нашите разузнавателни средства. В началото на войната в Босна слушахме през цялото време, докато те планираха масови убийства и изнасилвания. Записахме ги и много от тях бяха използвани като доказателствен материал пред трибунала в Хага. За съжаление, трябва да добавя. Ние протестирахме, защото не искахме да демонстрираме степента на възможностите си, но президентът настоя. Скоро след това всеки път, когато планираха някоя жестокост, те спираха да говорят по радиото.

Джоунс млъкна и ни изгледа с любопитство.

— Защо питате? Има ли нещо тук, което трябва да знам?

Мороу ме погледна за разрешение и аз кимнах.

— И още как — каза тя. — Някой е минал през мястото на засадата и е застрелял оцелелите в главата.

Джоунс дълбоко си пое въздух и сведе поглед.

— Сериозно? Собствените си хора? Защо са застреляли собствените си хора?

— За да инсценират жестокост, в която да обвинят американската армия — обясни Делбърт.

Джоунс кимна, сякаш всичко си идваше на мястото.