Брайан Хейг - Тайно разрешение

— Нещастници! Да, така всичко се връзва. Нищо чудно, че са спрели да предават.

Нямаше какво повече да добавя. Двойният джакпот беше станал троен. Мороу и Делбърт не успяваха да се сдържат и се хилеха победоносно, а правилата на добрия тон ме задължаваха да се усмихвам в отговор и с уважение да признавам, че са били напълно прави, а аз отчайващо съм грешал. За нещастие добрият тон никога не е бил най-силната ми страна. Вместо това просто се мръщех недоволно.

Джоунс започна да си гука с Мороу, а мис Смит реши, че вече не представлявам добра компания, така че стана, обиколи масата и подхвана дружески разговор с Делбърт. Все едно бяха на събрание на победителите, а аз — наказан в ъгъла.

Най-сетне станах и напуснах базата на АНС, без никой да ме изпрати. Можеше да се върна нацупен в офиса, но вместо това около час обикалях района. И много мислих. На първо място си мислех колко бях глупав. Освен това се чудех с какво ще се занимавам, след като Клапър завинаги ми забрани да практикувам право. Чудех се как ще преживявам като продавач на коли в някой от магазините на баща ми. Сигурно си го заслужавах.

Един от първите уроци в правото е да се доверяваш само на фактите. Да избягваш разсъжденията, да отхвърляш инстинктите и да си плюеш на петите, когато доловиш появата на шесто чувство. Всеки професор по право го казва на студентите си още първия ден, под една или друга форма. Аз бях направил точно обратното. Бях скочил с главата напред от трамплина на косвените доказателства и се беше оказало, че в басейна няма и капчица факти.

Когато най-сетне се върнах в малкия ни офис, сигурно съм изглеждал доста печално, защото момичетата на Имелда веднага започнаха да ми предлагат кафе и да ме питат какво могат да направят за мен. Много се трогнах. За нула време вече разполагах с три чаши димящо еспресо и седях в кабинета си, като въртях палци и се чудех какво да правя оттук нататък.

Истината беше, че единственото нещо, което ми оставаше да направя, бе да довърша доклада си. После щях да се кача на самолета и да се изправя пред трибунала на Клапър. Имелда и нейните помощнички вече бяха напечатали записите от разпитите. Делбърт и Мороу пък бяха подготвили и подписали всички допълнителни документи и списъци с доказателства. Наистина, последното, което оставаше, беше да напиша окончателния доклад, в който да изредя заключенията и препоръките ни. Помислих си да го направя лично, но нямах никакво желание. Освен това Делбърт и Мороу щяха да си помислят, че им преча на тържествуването.

После изведнъж се сетих. Докладът на съдебния лекар.

Накарах Имелда да ме свърже с доктор Саймън Макаби и след минута тя подаде глава в кабинета и ми каза да вдигна слушалката.

— Здравей, докторе, обажда се Шон Дръмънд.

— Здравей, адвокате.

— Виж, дължа ти голямо извинение. Трябваше да се обадя преди два дни. Преместиха ни датата за приключване. Твоите резултати ще ни трябват още утре.

— Няма проблем — увери ме той с глас, който кипеше от педантична енергия. — И без това го завърших още преди три дни.

— Хубаво — казах.

— Може ли да попитам какво излезе в крайна сметка? Само от любопитство.

— Ще препоръчаме да не ги съдят.

— А, това е голямо облекчение, нали?

— Аха, точно така — излъгах.

— И как обяснихте куршумите в главата?

— Самите сърби са го направили. Няма съмнение. Открихме сигурни доказателства, че когато сърбите са пристигнали на мястото на засадата, все още е имало оцелели.

— Много хубаво — каза той. — Би било гадно да знаем, че американските войници са способни на такива ужасни варварски действия.

Започваше да ми писва от гласа на Саймън Макаби. Както често се случва с докторите, във всяко нещо, което казваше, имаше нотка на педантизъм. Можех да го изтърпя от доктори, които се занимават с живите. Но от един патолог? Освен това хич не бях в настроение. Вече се готвех да затворя телефона, когато нещо ме накара да попитам:

— Ей, докторе, още нещо.

— Да?

— Спомняш ли си, че те помолих да провериш колко от сърбите са загинали от други рани, а не от куршумите в главата?

— Естествено.

— Успя ли да го направиш?

— Направих приблизителна оценка. Чакай да проверя… Чух как разлиства някакви хартии, после каза:

— А, ето го. Вероятно двайсет и пет от тях са загинали от рани, получени преди тези в главата.

— Двайсет и пет?

— Е, не мога да се закълна в точния брой. Все пак не разполагам с телата, за да ги изследвам както трябва.