Брайан Хейг - Тайно разрешение

Бърковиц силно подсвирна.

— Без майтап?

— Така казват.

— И ти им вярваш?

— Естествено, засега. Връзва се с фактите, пък и деветимата казват едно и също.

Очите му светнаха и на челото му сякаш се появи думата „Пулицър“, написана със златни букви.

— Страхотна статия може да излезе.

— Да, нали?

— Горките войници са попаднали в тила на врага и изпълняват тайна мисия на своето правителство. Пробиват си път с бой и вместо да получат медалите, които заслужават, същото това правителство ги тиква зад решетките и ги разпитва като обикновени престъпници.

— Горе-долу е така — казах. — Честно казано, направо ме е срам, че съм част от подобен сценарий. Почти не мога да ги гледам в очите. Според мен тези хора са истински герои.

— Без майтап?

— Без майтап.

Той си придаде много сериозно изражение.

— Наистина ли не се шегуваш?

— Казвам светата истина. Ако зависеше от мен, щях да приключа целия случай за два дни. Единственият проблем е, че единият от помощниците ми в разследването е много неприятен тип и, изглежда, е твърдо решен да докаже, че момчетата са извършили нещо лошо. Продължава да дъвче някакви подробности, макар че по този начин причинява повече вреда, отколкото полза. Всички останали са убедени, че той е идиот и момчетата са невинни.

Виждаше се, че вече няма търпение да изскочи от кабинета ми и да започне да пише статията. Международната преса беше убедена, че момчетата бяха извършили ужасно престъпление, а сега Джеръми Бърковиц щеше да разкаже истинската история — че те не само са невинни, но и герои. Щеше да обвини правителството в жестокост и несправедливост, защото се готви да изправи на съд бедните обикновени войници, които просто са си вършели работата по най-добрия според тях начин. И статията щеше да предизвика фурор. Както всички знаеха, настоящият президент беше с левичарски убеждения, беше се измъкнал от военна служба и веднъж беше написал открито писмо, в което обясняваше колко го отвращават военните. Беше го написал много отдавна, в една друга епоха, но опозицията си беше направила бронзово копие от него и го навираше в лицето на обществеността всеки път, когато президентът извършеше нещо, което можеха да изтълкуват като антивоенно, вредящо на отбраната или опасно за Америка. Според опозицията всъщност всичко, което правеше президентът, попадаше в една от тези категории, а сега Бърковиц имаше още една възможност да напомни на масите за онова писмо.

Той тръгна към вратата, после се извърна. Краката му се размърдаха неловко.

— Нали се досещаш, че ще трябва да те цитирам в статията?

— Всъщност не — излъгах. — Не ми беше хрумвало.

— Бих те нарекъл „източник от екипа по разследването“. Ако се изразя още по-общо, историята няма да звучи достоверно. Моите редактори и читателите трябва да разберат, че истината идва отвътре.

— Не знам, честно казано… все пак не сме много хора.

— Майоре, никога не съм разкривал източниците си. Можеш да ми се довериш.

Въздъхнах тежко и няколко пъти се почесах по главата. Най-сетне неохотно казах:

— Добре, но само ако е абсолютно наложително.

Почувствах доста голямо самодоволство, когато Бърковиц излезе. Не ми се случва често да мога да си отмъстя двойно с един удар. Бърковиц щеше да публикува историята, да предизвика фурор, да се порадва на петнайсетте си минути слава и да се превърне в световноизвестен кретен в момента, в който докажех как Санчес и хората му хладнокръвно са избили сърбите.

Белият дом и Клапър нямаше да имат основания да подозират, че от мен е изтекла информация. Нали в статията сам се бях оцапал. Хитро, а? Така Делбърт или Мороу, или който там ме беше предал, щеше да бъде заподозрян, че дава информация и на пресата.

Минута след като излезе Бърковиц, вратата се отвори със замах и Имелда влезе на скорост. Затвори зад гърба си, после се пльосна в един от столовете пред бюрото ми.

Изсумтя два-три пъти, после попита:

— Тоя репортер ли беше?

— Аха.

— Същият репортер, който беше написал онази мръсна статия?

— Точно той, Имелда.

Тя обмисли чутото. Поигра си с косата, после с рамките на очилата. Накрая ме изгледа сурово и неодобрително, което в случая на Имелда Пепърфийдц означава поглед с разрушителната сила на газова горелка.

— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш?

— Не, не съм.

— Репортерите са боклуци — заяви тя. — Не му позволявай друг път да идва и да ми омирисва офиса. Ясно?

— Естествено, Имелда. И благодаря.